Той също бе облечен в „Левис“ като Паблито и Нестор. Малко беше понапълнял в лице, откакто го бях видял последния път, преди години, и пътят на косата му беше някак различен, но не можех да определя как. Кожата му беше по-светла, отколкото си я спомнях, имаше дребни зъби, пълни устни, високи скули, малък нос и големи уши. Винаги ми е изглеждал като дете с недоразвити черти.
Паблито и Нестор, които бяха спрели да говорят, за да наблюдават влизането на Бениньо, подновиха разговора си веднага след като той седна, сякаш нищо не се е случило.
— Разбира се, че и той плачеше с мен — рече Паблито.
— Той не е ревльо като теб — каза Нестор на Паблито.
След това се извърна към мен и ме прегърна.
— Толкова се радвам, че си жив — рече той. — Ние току-що говорихме с Ла Горда и тя каза, че ти си Нагуала, но не ни каза как си оцелял. Как оцеля, Маестро?
В този момент имах странен избор. Можех да поема своята рационална линия на поведение, както винаги бях правил, и да кажа, че нямам ни най-малка представа, което щеше да е истина. Или, можех да кажа, че моят двойник ме е измъкнал от хватката на онези жени. Преценявах наум евентуалния ефект от всяка от двете възможности, когато вниманието ми беше привлечено от Бениньо. Той леко отвори едното си око и ме погледна, след което се захихика и зарови глава в ръцете си.
— Бениньо, няма ли да ми проговориш? — попитах аз.
Той поклати отрицателно глава. Чувствах се неловко до него и реших да попитам какво му е.
— Какво прави той? — запитах Нестор тихо. Нестор разтърка главата на Бениньо и го разтърси.
Бениньо отвори очи и след това пак ги затвори.
— Той си е такъв, нали знаеш. — рече ми Нестор. — Много е стеснителен. Но рано или късно ще отвори очите си. Не му обръщай внимание. Ако се отегчи, ще заспи.
Бениньо поклати утвърдително глава, без да отваря очите си.
— Е, как се измъкна? — настоя Нестор.
— Не искаш ли да ни кажеш? — попита Паблито. Нарочно казах, че двойникът ми бе излязъл от върха на главата ми три пъти. Разказах им какво се беше случило.
Те съвсем не изглеждаха изненадани и приеха разказа ми като нещо естествено. Паблито беше очарован от собствените си размишления, че доня Соледад вероятно няма да успее да се възстанови и в крайна сметка ще умре. Искаше да знае дали съм ударил и Лидия. Нестор му заповяда с жест да мълчи и Паблито покорно спря насред изречението.
— Съжалявам, Маестро — каза Нестор, — но това не е бил двойникът ти.
— Но всички казват, че е бил двойникът ми.
— Знам със сигурност, че не си разбрал правилно Ла Горда, защото докато вървяхме с Бениньо към къщата на Хенаро, Ла Горда ни настигна по пътя и ни каза, че ти и Паблито сте тук в тази къща. Тя те нарече Нагуала. Знаеш ли защо?
Разсмях се и казах, че това вероятно се дължи на нейното убеждение, че съм получил най-голямата част от сияйността на Нагуала.
— Един от нас тук е глупак! — рече Бениньо с гръмък глас, без да отваря очите си.
Звукът от гласа му беше толкова необичаен, че аз отскочих настрана от него. Неговото съвсем неочаквано изявление, плюс моята реакция, накара и тримата да се разсмеят. Бениньо отвори едното си око и ме погледна за момент, след което зарови лице в ръцете си.
— Знаеш ли защо нарекохме Хуан Матус Нагуала?
— попита ме Нестор.
Казах, че винаги съм смятал, че това мило прозвище е техния начин да нарекат дон Хуан магьосник.
Бениньо се разсмя така гръмко, че неговият смях заглуши смеха на останалите. Изглежда добре се забавляваше. Той склони главата си на рамото ми, като че ли беше тежък обект, който не можеше повече да поддържа.
— Нарекохме го Нагуала — продължи Нестор, — защото бе разделен на две. С други думи, винаги когато беше нужно, той можеше да поеме по друга пътека, която ние самите нямаме; нещо излизаше от него — нещо, което не бе двойникът му, а един страховит, заплашителен образ, който приличаше на него, но беше с двойно по-големи размери. Ние нарекохме този образ нагуал и всеки, който го има, е, разбира се, Нагуала.
— Нагуалът ни каза, че ние всички можем да накараме този образ да излезе през главата ни, ако искаме, но че по всяка вероятност никой от нас няма да поиска. Хенаро не го искаше, така че, смятам, и ние не го искаме. Оказва се, че теб са „накиснали“ с него.
Те се закикотиха и завикаха, като че ли събираха стадо добитък. Бениньо ме прегърна през раменете, без да отваря очите си, и се смя до сълзи.
— Защо казваш, че са ме „накиснали“ с него? — попитах аз Нестор.