Паблито седна да се храни и ние четиримата изядохме цяла тенджера с храна. Бениньо изми паниците и внимателно ги сложи обратно в кутията, след което всички се настанихме удобно около масата.
Нестор предложи веднага щом се стъмни да излезем да се разходим из една близка клисура, където дон Хуан, дон Хенаро и аз често ходехме. Предложението не ми допадна много. Не се чувствах достатъчно сигурен в тяхната компания. Нестор каза, че те са свикнали да се разхождат в мрака и че изкуството на магьосника е да бъде незабележим дори когато е сред хора. Казах му какво ми бе казал дон Хуан веднъж, преди да ме изостави в една пустош в планините недалеч от тук. Той ми нареди да се концентрирам изцяло върху опитването да не бия на очи. Той каза, че хората от околността се знаят един друг. В нея е нямало много хора, но тези, които живеели там постоянно, се разхождали из околността и разпознавали чужденеца от километри разстояние. Той ми каза, че много от тези хора ходели въоръжени и нямало да се замислят много преди да ме застрелят. „Не се занимавай със същества от другия свят“ — бе казал дон Хуан, смеейки се. — „Истински опасните са мексиканците.“
— Това все още е така — рече Нестор. — Винаги е било така. Затова Нагуалът и Хенаро бяха такива майстори. Научили са се да стават незабележими сред всичко това. Те владееха изкуството на прикриването.
Все още беше твърде рано за нашата разходка в мрака. Исках да използвам времето, за да задам на Нестор моя критичен въпрос. Досега все го избягвах; някакво странно чувство ме възпираше да го задам. Сякаш бях изчерпал интереса си след отговора на Паблито. Но точно Паблито ми се притече на помощ и съвсем неочаквано повдигна въпроса, като че ли четеше мислите ми.
— Нестор също скочи в бездната в деня, в който скочихме и ние — рече той. — И така той стана Свидетеля, ти стана Маестрото, а аз — селския идиот.
Небрежно помолих Нестор да ми разкаже за своя скок в бездната. Опитах се да прозвучи като че ли съм слабо заинтересуван. Но Паблито знаеше истинската природа на моето наложено безразличие. Той се разсмя и каза на Нестор, че съм предпазлив, защото съм дълбоко разочарован от неговия собствен разказ за събитието.
— Скочих след вас двамата — рече Нестор и ме погледна като че ли очакваше друг въпрос.
— Веднага след нас ли скочи? — попитах аз.
— Не. Трябваше ми известно време, за да се приготвя — рече той. — Хенаро и Нагуалът не ми казаха какво да правя. Този ден беше изпитание за всички нас.
Паблито изглеждаше унил. Той стана от стола си и закрачи из стаята. След това отново седна, поклащайки глава в жест на отчаяние.
— Ти видя ли ни действително да политаме над ръба? — попитах аз Нестор.
— Аз съм Свидетелят — рече той. — Да съм свидетел бе моя път към познанието; да ви кажа безупречно на какво съм свидетел е моята задача.
— Но какво наистина видя? — попитах аз.
— Видях ви двамата, хванали се един друг, да тичате към ръба на бездната — отвърна той. — И след това ви видях като две хвърчила на фона на небето. Паблито се придвижи напред в права линия и после падна надолу. Ти се издигна малко, а след това се отдалечи на малко разстояние от ръба, преди да полетиш надолу.
— Добре, но с телата си ли скочихме? — попитах аз.
— Ами, не мисля, че има друг начин да се направи това — каза той и се разсмя.
— Възможно ли е да е било илюзия? — попитах аз.
— Какво се опитваш да кажеш, Маестро? — попита той сухо.
— Искам да знам какво действително се е случило — казах аз.
— Да не би по някаква случайност да ти е причерняло, като на Паблито? — попита Нестор с блеснали очи.
Опитах се да му обясня естеството на затрудненията ми около този скок. Той не можеше да стои спокойно и ме прекъсна. Паблито се намеси, за да го вразуми и двамата започнаха спор. Паблито се измъкна от него, като тръгна да обикаля около масата полуседнал, държейки се здраво за стола си.
— Нестор не вижда по-далеч от носа си — каза ми той. — Бениньо е същият. Нищо няма да получиш от тях. Но поне имаш моето съчувствие.
Паблито се закиска така, че раменете му потръпваха, и скри лицето си с шапката на Бениньо.
— Това, което аз мога да ви кажа, е, че вие двамата скочихте — рече ми Нестор в неочакван изблик. — Хенаро и Нагуалът не ви оставиха никакъв друг избор. Това беше тяхното изкуство — да ви примамят и след това да ви отведат до единствената отворена врата. И така вие двамата полетяхте над ръба. Това е, на което бях свидетел. Паблито твърди, че не е почувствал нищо; това е съмнително. Аз знам, че напълно осъзнаваше всичко, но той предпочита да чувства и да казва, че не е било така.