— Наистина не осъзнавах — рече ми Паблито с тон на самозащита.
— Може би — каза Нестор сухо. — Но аз самият осъзнавах и видях телата ви да правят това, което трябваше да направят — да скочат.
Твърденията на Нестор ме поставиха в странно настроение. През цялото време бях търсил потвърждение на това, което аз самият бях усетил. Но веднъж получил го, осъзнах, че то нямаше значение. Да знаеш, че си скочил и да се боиш от това, което си усетил, е едно; да търсиш консенсуално потвърждение, е друго. Тогава разбрах, че едното не е задължително да има връзка с другото. През цялото време бях мислил, че ако намеря някой, който да потвърди, че съм извършил онзи скок, това ще освободи разума ми от неговите съмнения и страхове. Сбъркал съм. Вместо това се разтревожих и се потопих във въпроса още повече.
Започнах да обяснявам на Нестор, че макар да съм дошъл да видя тях двамата с единствената цел да потвърдят, че съм скочил, сега съм променил решението си и наистина не искам да говоря повече за това. И двамата изведнъж заговориха и така се оказахме в тристранен спор. Паблито твърдеше, че не е осъзнавал, Нестор викаше, че Паблито се глези, а аз казвах, че не искам да чуя повече нищо за този скок.
Сега за пръв път ми беше очевидно ясно, че никой от нас нямаше хладнокръвие и самоконтрол. Никой от нас нямаше желание да даде на другия своето неразделно внимание, както правеха дон Хуан и дон Хенаро. Тъй като бях неспособен да поддържам какъвто и да е ред в нашата размяна на мнения, аз се потопих в собствените си размишления. Винаги съм мислил, че единственият недостатък, който ми пречи да вляза изцяло в света на дон Хуан, е моето упорство да дам рационално обяснение на всичко, но присъствието на Паблито и Нестор ме накара да погледна по нов начин на себе си. Друг мой недостатък беше моята плахост. Отклонях ли се веднъж от безопасните релси на здравия разум, аз вече не можех да вярвам на себе си и се изплашвах от страховитостта на това, което се разкриваше пред мен. Така намирах за невъзможно да повярвам, че съм скочил в бездна.
Дон Хуан твърдеше, че цялата същност на магьосничеството е във възприятието, и, верни на това, той и дон Хенаро разиграха за нашата последна среща една великолепна катарзисна драма на равния планински връх. След като ме накараха да изкажа с висок ясен глас благодарността си към всеки, който някога ми е помагал, бях застинал от възбуда. В този момент те бяха обсебили цялото ми внимание и доведоха тялото ми до състояние да възприеме единствено възможното действие според тяхната терминология: скока в бездната. Този скок беше практическото осъществяване на моето възприятие — не като обикновен човек, а като магьосник.
Бях така погълнат в записването на мислите си, че не съм забелязал кога Нестор и Паблито са прекратили спора и сега и тримата ме гледаха. Обясних им, че по никакъв начин не мога да проумея какво се бе случило при онзи скок.
— Няма нищо за проумяване — рече Нестор. — Нещата просто се случват и никой не може да каже как. Питай Бениньо дали иска да проумява.
— Искаш ли да проумяваш? — попитах Бениньо на шега.
— И още как! — възкликна той с дълбок басов глас, разсмивайки всички.
— Доставяш си удоволствието да казваш, че искаш да проумееш — продължи Нестор. — Също както Паблито си доставя удоволствието да казва, че не помни нищо.
Той погледна Паблито и ми намигна. Паблито наведе глава.
Нестор ме попита дали съм забелязал нещо в настроението на Паблито малко преди да скочим. Трябваше да призная, че тогава не бях в състояние да забележа нещо толкова неуловимо като настроението на Паблито.
— Воинът трябва да забелязва всичко — каза той. — Това е неговият трик и, както казва Нагуалът, в него е предимството му.
Той се усмихна и направи съзнателен жест на объркване, скривайки лице в шапката си.
— Какво съм пропуснал да забележа в настроението на Паблито? — попитах го аз.
— Паблито вече беше скочил преди да полети над ръба — рече той. — Не трябваше да прави нищо. Със същия успех можеше да седне на ръба вместо да скача.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Паблито вече се разпадаше — отвърна той. — Затова си мисли, че е припаднал. Паблито лъже. Той крие нещо.
Паблито ми заговори. Той измърмори няколко неразбираеми думи, след това се отказа и се отпусна тежко на стола си. Нестор също понечи да каже нещо. Аз го спрях. Не бях сигурен дали съм го разбрал правилно.
— Тялото на Паблито ли се разпадаше? — попитах аз. Той дълго се взира в мен, без да каже нито дума.