Седеше от дясната ми страна. Той безшумно се премести на пейката срещу мен.
— Трябва да приемаш на сериозно това, което казвам — рече той. — Няма начин да върнем колелото на времето назад към това, което бяхме преди този скок. Нагуалът каза, че е чест и удоволствие да бъдеш воин и че съдбата на воина е да прави това, което трябва да направи. Трябва да ти кажа безупречно това, на което съм свидетел. Паблито се разпадаше. Докато двамата тичахте към ръба, само ти беше цял. Паблито беше като облак. Той си мисли, че е щял да падне по очи, а ти си мислиш, че си го хванал за ръката да му помогнеш да стигне до ръба. И двамата не сте прави, а аз не се съмнявам, че и за двама ви щеше да е по-добре, ако ти не беше вдигнал Паблито.
Почувствах се по-объркан от всякога. Наистина вярвах, че е искрен в съобщаването на това, което е видял, но пък си спомнях, че държах ръката на Паблито.
— Какво щеше да се случи, ако не бях се намесил? — попитах аз.
— Не мога да отговоря — отвърна Нестор. — Но знам, че повлияхте на сияйността си един на друг. В момента, в който ти го прихвана с ръка, Паблито стана по-плътен, но ти прахоса ценната си сила за нищо.
— Ти какво направи, след като ние скочихме? — запитах Нестор след дълго мълчание.
— Веднага след като вие двамата изчезнахте — рече той, — нервите ми бяха така разстроени, че не можех да дишам, и също припаднах, не знам за колко дълго. Струваше ми се, че е само за миг. Когато отново дойдох в съзнание, се огледах за Хенаро и Нагуала; нямаше ги. Тичах напред-назад по върха на планината и ги виках, докато прегракнах. Тогава разбрах, че съм сам. Отидох до ръба на скалата и се опитах да потърся знака, който земята дава, когато воинът няма да се върне, но вече го бях изпуснал. Тогава разбрах, че Хенаро и Нагуалът са си отишли завинаги. Дотогава не бях осъзнал, че след като се бяха сбогували с вас двамата, те се бяха обърнали към мен и докато вие тичахте към ръба, те помагаха с ръце и се сбогуваха с мен.
— Да се окажа сам в това време на деня, на онова пусто място, бе повече, отколкото можех да понеса. Отведнъж бях загубил всичките си приятели, които имах на света. Седнах и заплаках. И докато страхът ме обхващаше все повече и повече, аз започнах да крещя възможно най-силно. Виках името на Хенаро, колкото ми глас държи. Дотогава бе станало тъмно като в рог. Вече не можех да различа очертанията на нищо. Знаех, че като воин не биваше да се отдавам на мъката си. За да се успокоя, започнах да вия като койот, както Нагуалът ме е учил. След като вих известно време, се почувствах толкова по-добре, че забравих тъгата си. Забравих, че светът съществува. Колкото повече виех, толкова по-лесно беше да чувствам топлината и защитата на земята.
— Сигурно бяха минали часове. Изведнъж усетих някакъв удар в себе си, зад гърлото, и звук на камбана в ушите. Спомних си какво бе казал Нагуалът на Елихио и Бениньо преди да скочат. Той каза, че усещането в гърлото се появява точно преди да е готов човек да смени скоростта си, а звукът на камбана е средство, което човек може да използва, за да осъществи всичко, което му е необходимо. Тогава поисках да бъда койот. Погледнах ръцете си, които лежаха на земята пред мен. Те бяха променили формата си и изглеждаха като на койот. Видях козината на койот по ръцете и гърдите си. Бях койот! Почувствах се толкова щастлив от това, че се разплаках, както сигурно плаче койотът. Опипах койотските си зъби, дългата и вирната муцуна и езика си. Някак си знаех, че съм умрял, но не ми пукаше. За мен нямаше значение дали съм се превърнал в койот, дали съм мъртъв или жив. Отидох до ръба на пропастта като койот, на четири крака, и скочих в нея. Нямаше какво друго да направя. — Почувствах, че падам надолу и че койотското ми тяло се преобърна във въздуха. След това отново бях същия, въртейки се във въздуха. Но преди да се ударя в дъното, станах толкова лек, че вече не падах, а се носех. Въздухът минаваше през мен. Бях толкова лек! Мислех, че смъртта ми най-сетне идва в мен. Нещо разбърка вътрешностите ми и аз се разпаднах като сух пясък. Беше тихо и съвършено там, където бях. Някак си знаех, че съм там и все пак не бях. Бях нищо. Това е всичко, което мога да кажа. После, съвсем неочаквано, същото нещо, което ме бе направило като сух пясък, отново ме събра в едно цяло. Върнах се към живота и осъзнах, че седя в колибата на един стар мацатекски магьосник. Той ми каза, че името му е Порфирио. Каза, че се радвал да ме види, и започна да ме учи на някои неща за растенията, на които Хенаро не ме беше научил. Той ме заведе на мястото, където се отглеждат растенията, и ми показа същността на растенията, особено белезите на техните същности. Той каза, че ако наблюдавам тези белези, лесно мога да позная кое растение за какво става, дори ако никога не съм го виждал преди. И когато се увери, че съм научил за белезите, той се сбогува, но ме покани отново да му отида на гости. В този момент почувствах силно притегляне и се разпаднах, както преди. Станах на милион частици.