— След като Елихио и Бениньо скочиха — отвърна Нестор, — Нагуалът ме накара бързо да погледна над ръба, за да уловя знака, който земята дава, когато воините скачат в бездната. Ако има нещо като малък облак или слаб порив на вятър, времето на воина на земята още не свършило. В деня, когато Елихио и Бениньо скочиха, аз усетих едно полъхване от страната, където бе скочил Бениньо, и знаех, че времето му още не е свършило. Но страната на Елихио бе тиха.
— Какво смяташ, че се е случило с Елихио? Умрял ли е?
И тримата се взряха в мен. Известно време мълчаха. Нестор разтриваше с две ръце слепоочията си. Бениньо се кискаше и клатеше глава. Понечих да обясня, но Нестор ми даде знак с ръце да спра.
— Ти сериозно ли ни задаваш въпросите си? — попита ме той.
Бениньо отговори вместо мен. Когато не се правеше на шут, гласът му бе дълбок и мелодичен. Той каза, че Нагуалът и Хенаро така са ни обучили, че всеки от нас разполага с информация, която останалите нямат.
— В такъв случай ние ще ти кажем кое какво е — рече Нестор, като се усмихваше, сякаш голям товар бе свален от плещите му. — Елихио не е умрял. Съвсем не.
— Къде е той сега? — попитах аз.
Те отново се спогледаха. Струваше ми се, че полагат огромни усилия да не се разсмеят. Казах им, че всичко, което знам за Елихио, е това, което доня Соледад ми бе казала. А тя беше казала, че Елихио е отишъл в другия свят, за да се присъедини към Нагуала и Хенаро. На мен това ми прозвуча така, като че ли и тримата са мъртви.
— Защо говориш така, Маестро? — попита Нестор с тон на дълбока загриженост. — Дори Паблито не говори така.
Мислех, че Паблито ще се възпротиви. Той почти стана, но изглежда промени решението си.
— Да, вярно е — рече той. — Дори аз не говоря така.
— Добре, ако Елихио не е умрял, тогава къде е? — попитах аз.
— Соледад вече ти е казала — рече Нестор меко. — Елихио отиде да се присъедини към Нагуала и Хенаро.
Реших, че е най-добре да не задавам повече въпроси. Не исках разпитванията ми да звучат настойчиво, но все така се оказваше. Освен това имах чувството, че те не знаеха много повече от мен.
Нестор изведнъж стана и закрачи напред-назад пред мен. Накрая ме издърпа от масата, като ме хвана под мишниците. Не искаше да пиша. Той ме попита дали и на мен ми е причерняло като на Паблито в момента на скачането и не помня нищо. Казах му, че съм имал поредица от ярки сънища или видения, които не мога да обясня, и че съм дошъл при тях, за да получа някакво разяснение. Те поискаха да им разкажа всичките си видения.
След като чуха разказа ми, Нестор каза, че виденията ми имали странна последователност и че само първите две от тях били от голямо значение и от тази земя; останалите били видения от чужди светове. Той обясни, че моето първо видение има особена стойност, защото е истинско знамение. Той каза, че магьосниците винаги приемат първото събитие от коя да е поредица като план или карта на това, което ще се случи по-късно.
Във въпросното видение аз гледах към някакъв чуждоземен свят. Имаше една огромна скала точно пред очите ми и тази скала беше разцепена на две. През широката пролука виждах една безкрайна фосфоресцираща равнина, нещо като долина, която бе окъпана в зеленикаво-жълта светлина. От едната страна на долината, отдясно, и частично закрита от погледа ми от огромната скала, имаше една невероятна куполовидна постройка. Беше тъмна, почти въгленовосива. Ако размерите ми са били като в света на обикновения живот, куполът трябва да е бил 15 хиляди метра висок и хиляди метра широк. Тази необятност ме порази. Усетих световъртеж и изпаднах в състояние на разпадане.
За пореден път се възстанових от него и се озовах на една много неравна и все пак плоска повърхност. Тя беше лъскава и безкрайна също както равнината, която бях видял преди. Простираше се докъдето погледът ми стигне. Скоро осъзнах, че мога да обръщам главата си в която посока искам в хоризонтална линия, но не мога да погледна себе си. Можех обаче подробно да разгледам околността, като въртя главата си отляво надясно и обратно. Въпреки това, когато поисках да се извъртя, за да погледна зад себе си, не можах да помръдна тялото си.
Равнината се простираше еднообразно, еднаква от лявата и от дясната ми страна. Не се виждаше нищо друго, освен един безкраен, белезникав блясък. Исках да погледна земята под краката си, но очите ми не можеха да помръднат надолу. Повдигнах нагоре глава, за да погледна към небето; всичко, което видях, бе още една безкрайна белезникава повърхност, която, изглежда, бе съединена с тази, върху която стоях. Тогава ме осени някакво прозрение и почувствах, че всеки момент нещо ще ми бъде разкрито. Но внезапното и опустошително разтърсване от разпадането спря това разкритие. Някаква сила ме притегли надолу — като че ли белезникавата повърхност ме бе погълнала.