— Защо ме нападна? — попитах аз, говорейки достатъчно високо, за да може да ме чуе през плътната врата.
Тя отговори, че Нагуалът й бил казал да не ме пуска па си отида. Попитах я защо.
Не отговори; вместо това блъсна по вратата бясно, а в отговор и аз блъснах, дори по-силно. Продължихме па удряме по вратата в продължение на няколко минути. Тя спря и започна да ме моли да отворя. Заля ме вълна от нервно напрежение. Знаех, че ако отворя вратата, бих имал шанс да избягам. Дръпнах желязното резе. Тя влезе, куцайки. Блузата й беше разкъсана. Лентата, която държеше косата й, бе паднала и дългата й коса се спускаше върху лицето.
— Виж на какво ме направи това гадно куче! — викна тя. — Виж! Виж!
Поех дълбоко въздух. Изглеждаше някак зашеметена. Седна на една пейка и започна да сваля разпарцалената си блуза. Използвах този момент, за да изскоча от къщата и да се хвърля към колата. Със скорост, каквато може да породи само страхът, аз влязох, хлопнах вратата, моментално включих двигателя и потеглих назад. Натискайки газта, се обърнах, за да погледна през задното стъкло. Още с обръщането усетих топъл дъх в лицето си; чух заплашително ръмжене и видях в миг демоничните очи на кучето: то седеше на задната седалка. Видях ужасните му зъби почти пред очите си. Наведох глава. Зъбите му закачиха косата ми. Навярно бях свил цялото си тяло на седалката, защото заедно с това кракът ми се изплъзна от съединителя. Колата се разтресе и това накара кучето да загуби равновесие. Отворих вратата и пролазих навън. Главата на кучето се подаде през вратата. Чух как огромните му зъби хлопнаха, когато челюстите му се затвориха на няколко сантиметра от петите ми. Колата започна да се спуска назад и аз отново се втурнах към къщата.
Доня Соледад стоеше там. Беше вързала косата си отново. Бе метнала шал на раменете си. Погледна ме за миг и след това започна да се смее, отначало много леко, а после по-силно. Сочеше ме с пръст и се държеше за корема, докато се тресеше от смях. Превиваше се и се изправяше, като да не можеше да си поеме дъх. Бе гола от кръста нагоре. Виждах гърдите й да се тресат, докато се смееше.
Почувствах, че всичко е загубено. Погледнах назад към колата. Беше спряла, след като бе продължила да се движи още два-три метра; вратата беше затворена отново, задържайки кучето вътре. Виждах огромния звяр да хапе предната седалка и да блъска с лапи по стъклата.
В този момент ми хрумна странно решение. Не знаех от кого се бях уплашил повече — от доня Соледад или от кучето. Размислих за момент и прецених, че кучето е само едно глупаво животно.
Изтичах обратно до колата и се покатерих на покрива й. Шумът вбеси кучето. Чух как дере тапицерията. Легнал на покрива, се опитах да отворя шофьорската врата. Идеята ми беше да отворя двете предни врати и после да се вмъкна през едната, след като кучето излезе през другата. Наведох се да отворя дясната врата. Бях забравил, че тя е заключена. В този момент главата на кучето се подаде през отворената врата. Изпаднах в ужас при мисълта, че кучето ще изскочи отвътре и ще се хвърли на покрива.
За по-малко от секунда скочих на земята и се намерих пред вратата на къщата.
Доня Соледад се беше подпряла на рамката на вратата. Смехът й затихваше на пристъпи, което изглеждаше почти болезнено.
Кучето беше останало в колата, продължавайки да ме гледа с ярост. Явно беше твърде голямо и не можеше да свие огромното си туловище и да се върне обратно на задната седалка. Отидох до колата и внимателно затворих вратата. Започнах да се оглеждам за достатъчно дълга пръчка, за да вдигна ключалката на дясната врата.
Потърсих пред къщата. Нямаше нито едно парче дърво наоколо. През това време доня Соледад беше влязла вътре. Прецених положението си. Нямах никаква друга възможност, освен да я помоля за помощ. С тревога прекрачих прага, оглеждайки се във всички посоки, в случай че се беше скрила зад вратата, чакайки ме.
— Доня Соледад! — викнах.
— Какво, по дяволите, искаш? — отвърна тя от своята стая.
— Бихте ли излезли да махнете кучето си от колата ми? — казах аз.