Нестор каза, че моето видение на купола е от огромно значение, защото точно тази форма била избрана от Нагуала и Хенаро — като видение на мястото, където всички ние ще трябва да се срещнем с тях един ден.
В този момент Бениньо ми заговори и каза, че той бил чул как инструктират Елихио да намери точно този купол. Той каза, че Нагуалът и Хенаро настоявали Елихио да ги разбере правилно. Те винаги били смятали Елихио за най-добрия; затова му били поръчали да намери този купол и да влиза под белезникавите му сводове отново и отново.
Паблито каза, че те и тримата били инструктирани да намерят този купол, ако могат, но че никой от тях не е успял. Тогава аз се оплаках, че нито дон Хуан, нито дон Хенаро са ми споменавали някога подобно нещо. Не бях получил никакви инструкции що се отнася до купол.
Бениньо, който седеше на масата срещу мен, внезапно стана и дойде при мен. Той седна от лявата ми страна и много тихо ми прошепна в ухото, че вероятно двамата старика са ме инструктирали, но аз не си спомням, или пък че не са ми казали нищо за това, за да не фиксирам вниманието си върху него, щом веднъж го открия.
— Защо е толкова важен куполът? — попитах аз Нестор.
— Защото това е мястото, където са сега Нагуалът и Хенаро — отвърна той.
— А къде е този купол? — попитах аз.
— Някъде по тази земя — рече той.
Наложи се да им обясня надълго и нашироко, че постройка с такива размери не е възможно да съществува на нашата планета. Казах, че моето видение е било по-скоро като сън и че толкова висок купол би могъл да съществува само във фантазиите. Те се разсмяха и нежно ме потупаха, като че ли глезеха дете.
— Ти искаш да знаеш къде е Елихио — рече Нестор съвсем неочаквано. — Ами, той е под белите сводове на онзи купол с Нагуала и Хенаро.
— Но този купол беше едно видение — възпротивих се аз.
— Тогава Елихио е във видение — рече Нестор. — Спомни си какво ти каза Бениньо току-що. Нагуалът и Хенаро не са ти поръчали да откриеш този купол и да се връщаш в него отново и отново. Ако бяха го направили, ти нямаше да си тук. Щеше да си като Елихио, в купола от онова видение. Разбираш ли, Елихио не е умрял както умира един човек на улицата. Той просто не се върна от своя скок.
Неговото твърдение беше потресаващо за мен. Не можех да отхвърля спомена за живостта на виденията, които бях имал, но по някаква странна причина исках да поспоря с него. Нестор, без да ми даде време да кажа каквото и да било, разясни позицията си още малко. Той ми припомни едно от моите видения — предпоследното. Това ми видение бе най-кошмарното от всичките. В него аз бях преследван от някакво странно същество, което не виждах. Знаех, че е там, но не можех да го видя — не защото бе невидимо, а защото светът, в който бях, ми беше така невероятно непознат, че за нищо не можех да определя какво е. Каквито и да са били елементите на моето видение, те положително не бяха от тази земя. Емоционалното изтощение, което преживях, бидейки изгубен в такова място, почти надхвърляше това, което можех да понеса. В един момент повърхността, върху която стоях, започна да се тресе. Почувствах, че хлътва под краката ми, и аз сграбчих нещо като клон или придатък към нещо, което ми приличаше на дърво, което висеше точно над главата ми, хоризонтално. В момента, в който го докоснах, това нещо се обви около китката ми, като че ли беше изпълнено с нерви и усещаше всичко. Почувствах, че се издигам на огромна височина. Погледнах надолу и видях едно невероятно животно; знаех, че това е онова невидимо същество, което ме бе преследвало. То излизаше от една повърхност, която приличаше на земята. Виждах огромната му уста, зейнала като пещера. Чух един смразяващ кръвта, абсолютно неземен рев, нещо като пронизително металическо издихание, при което пипалото, което ме бе хванало, се размота и аз паднах в онази приличаща на пещера уста. Видях всяка подробност на тази уста, докато падах в нея. След това тя се затвори с мен вътре. Почувствах незабавен натиск, който смаза тялото ми. — Ти вече си умрял — каза Нестор. — Това животно те е изяло. Осмелил си се да отидеш отвъд този свят и си открил самия ужас. Нашият живот и нашата смърт не са нито повече, нито по-малко реални от твоя кратък живот на онова място и твоята смърт в устата на онова чудовище. Този живот, в който сме сега, е само едно дълго видение. Не разбираш ли? Нервни тръпки преминаха по тялото ми. — Аз не отидох отвъд този свят — продължи той, — но знам за какво говоря. Не мога да разкажа приказки на ужасите като теб. Всичко, което направих, беда посетя Порфирио десет пъти. Ако зависеше от мен, аз щях да остана там завинаги, но единайсетият ми отскок бе толкова силен, че промени посоката ми. Усетих, че съм подминал колибата на Порфирио и вместо да се озова пред вратата му, аз се озовах в града, съвсем близо до дома на един приятел. Стори ми се забавно. Знаех, че съм пътувал между тонала и нагуала. Никой не ми бе казал, че пътуванията трябва да са от някакъв специален вид. Затова ми стана любопитно и реших да посетя приятеля си. Започнах да се чудя дали наистина ще успея да го видя. Отидох до къщата му и почуках на вратата, точно както бях чукал хиляди пъти. Жена му ме покани да вляза, както винаги бе правила, и разбира се приятелят ми си беше вкъщи. Казах му, че съм дошъл в града по работа и той дори ми върна известна сума пари, които ми дължеше. Сложих парите в джоба си. Знаех, че приятелят ми и жена му, и парите, и къщата му, и градът бяха точно като колибата на Порфирио — едно видение. Знаех, че някаква сила извън мен ще ме разпадне всеки момент. Затова седнах да се насладя изцяло на моя приятел. Смяхме се и се шегувахме. И смея да кажа, че аз бях забавен, весел и чаровен. Останах там дълго време в очакване на разтърсването; и тъй като то не дойде, аз реших да си тръгна. Сбогувах се и му благодарих за парите и неговото приятелство. Тръгнах си. Исках да разгледам града преди силата да ме е отнесла. Разхождах се безцелно цяла нощ. Стигнах чак до хълмовете, които се издигат над града, и когато слънцето изгря, едно прозрение ме удари като гръм. Бях се върнал в света и силата, която щеше да ме разпадне, се бе успокоила и щеше да ми позволи да остана в него за известно време. Щях да видя родното си място и да се радвам на тази земя още малко. Какво велико щастие, Маестро! Но не мога да кажа, че не ми беше приятно приятелството на Порфирио. Двете видения са еднакви, но аз предпочитам видението на моята форма и моята земя. Вероятно това е глезотията ми.