— Така е — рече тя, усмихвайки се. — Знам какво е имал предвид. Нагуалът е във всичко.
Изтъкнах пред нея, малко надменно, че със същия успех може да се каже и обратното — че тоналът е във всичко. Тя внимателно обясни, че няма противоречие и че твърдението ми е вярно: тоналът също бил във всичко. Тя каза, че тоналът, който е във всичко, лесно се долавя от сетивата ни, докато нагуалът, който е във всичко, се разкрива само за окото на магьосника. Тя добави, че ние можем да се натъкваме на най-странната гледка на тонала и тя да ни плаши, да буди страхопочитание у нас или да ни оставя безразлични, защото всеки от нас може да види тази гледка. За нагуала, от друга страна, са необходими изострените сетива на магьосника, за да можеш изобщо да го видиш. При все това обаче и тоналът, и нагуалът присъстват във всичко по всяко време. Следователно магьосникът има право, като казва, че „гледането“ се състои в това да съзреш тонала, който е във всичко, а „виждането“, от друга страна, се състои в това да съзреш нагуала, който също е във всичко. Съобразно с това, ако воинът наблюдава света като човешко същество, той гледа, но ако го наблюдава като магьосник, той „вижда“, и това, което вижда, трябва с пълно право да се нарича нагуал.
След това тя повтори причината, посочена ми и от Нестор по-рано, поради която наричат дон Хуан Нагуала, и потвърди, че аз също съм Нагуала заради образа, който излязъл от главата ми.
Поисках да узная защо бяха нарекли този образ мой двойник. Тя каза, че смятали, че съм запознат с тази тяхна шега. Те винаги били наричали този образ двойник, защото бил два пъти по-голям от размерите на човека, който го има.
— Нестор ми каза, че не е чак толкова хубаво да имаш този образ — рекох аз.
— Не е нито хубаво, нито лошо — каза тя. — Ти го имаш и това те прави Нагуала. Това е всичко. Един от нас осмината трябва да бъде Нагуала и това си ти. Можеше да е Паблито или аз, или който и да е.
— Кажи ми сега, какво представлява изкуството на прикриването? — попитах аз.
— Нагуалът беше прикривач — каза тя и се взря в мен. — Сигурно знаеш това. Той те е учил да се прикриваш от самото начало.
Хрумна ми, че това, за което намекваше тя, дон Хуан наричаше „ловеца“. Той без съмнение ме бе учил да бъда ловец. Казах й, че дон Хуан ми бе показал как да ловувам и да залагам капани. Но че думата прикривач, която тя употребяваше, бе по-точна.
— Ловецът просто ловува — рече тя. — Прикривачът издебва всичко, включително себе си.
— Как го прави?
— Безупречният прикривач може да превърне всичко в жертва. Нагуалът ми каза, че ние можем да издебнем дори собствените си слабости.
Спрях да пиша и се опитах да си спомня дали някога дон Хуан ми бе представял тази необикновена възможност: да издебна слабостите си. Не можах да си спомня да го е казвал някога с тези думи.
— Как можеш да издебнеш слабостите си, Горда?
— Както дебнеш плячка. Проследяваш ежедневните си действия, докато опознаеш всичко, което вършат слабостите ти, след което се нахвърляш върху тях и ги улавяш като зайци в клетка.
Дон Хуан ми бе казал същото за ежедневните действия, но в смисъл, че това е основен принцип, който всеки ловец трябва да знае. Нейното разбиране и прилагане на този принцип, обаче, беше по-прагматично от моето.
Дон Хуан бе казал, че всеки навик е по същество едно „правене“7 и това правене се нуждае от всичките … си съставни части, за да функционира. Ако някои от частите липсват, правенето се разглобява. Под „правене“ той разбираше всяка свързана и смислена поредица от действия. С други думи, навикът се нуждае от всичките си съставни действия, за да бъде жизнена дейност.
После Ла Горда описа как бе издебнала собствената си слабост да яде прекомерно. Тя каза, че Нагуалът й предложил да се заеме първо с най-голямата част от този навик, която била свързана с работата й на перачка; тя ядяла всичко, което клиентите й давали, докато разнасяла прането по домовете им. Тя очаквала Нагуалът да й каже какво да направи, но той само се разсмял и се подиграл с нея, като й казал, че в момента, в който спомене нещо, което тя да направи, тя ще започне да се бори да не го прави. Той казал, че това е присъща черта на хората; те обичат да им се казва какво да правят, но още повече обичат да се борят да не вършат това, което им е казано да направят, и така намразват човека, който им го е казал.