Вечерта беше студена. Като че ли щеше да вали. Трите газови фенера, които тя бе донесла в столовата, излъчваха мека жълтеникава светлина, която беше много успокояваща. Тя взе няколко дъски, които бяха складирани на пода до стената и ги постави вертикално в един дълбок жлеб на напречната поддържаща греда на покрива. На пода, успоредно на гредата, имаше една дълга цепнатина, която служеше да държи дъските изправени. В резултат се получи една подвижна стена, която затвори столовата.
— Кой беше в леглото? — попитах аз.
— В леглото, до теб, е била Жозефина, кой друг? — отвърна тя, сякаш наслаждавайки се на думите си, и се разсмя. — Тя е майстор в подобни шеги. За момент си помислих, че е нещо друго, но после долових уханието, което тялото на Жозефина излъчва, когато тя върши някоя от лудориите си.
— Какво се опитваше да направи? Да ме изплаши до смърт ли? — попитах аз.
— Ти не си им любимец, както знаеш — отвърна тя. — Те не обичат да ги отклоняват от пътя, който познават. Неприятно им е, че Соледад си отива. Те не искат да разберат, че ние всички ще напуснем това място. Изглежда времето ни свърши. Узнах го днес. Като излязох от къщата, усетих, че онези голи хълмове ме уморяват. Никога досега не съм се чувствала така.
— Къде мислите да отидете?
— Не знам още. Като че ли това зависи от теб. От твоята сила.
— От мен ли? По какъв начин, Горда?
— Нека да ти обясня. В деня преди да пристигнеш, сестричките и аз отидохме в града. Исках да те открия в града, защото бях имала едно много странно видение в моето сънуване. В това видение аз бях с теб в града. Видях те в моето видение така ясно, както те виждам сега. Ти не ме познаваше, но ми заговори. Не можах да разбера какво каза. Връщах се към същото видение три пъти, но не бях достатъчно силна в моето сънуване, за да разбера какво ми казваше. Сметнах, че моето видение ми казва, че трябва да отида в града и да се доверя на силата си да те открия там. Бях сигурна, че си тръгнал.
— Знаеха ли сестричките защо ги отвеждаш в града? — попитах аз.
— Не им казах нищо — отвърна тя. — Просто ги заведох там. Бродихме из улиците цяла сутрин.
Изявленията й ме тласнаха в много странно настроение. Тръпки на нервна възбуда пробягаха по цялото ми тяло. Трябваше да стана и да се разходя малко из стаята. Отново седнах и й казах, че същия този ден бях в града и цял следобед обикалях пазара, търсейки дон Хуан. Тя ме гледаше с отворена уста.
— Сигурно сме се разминали — рече тя и въздъхна. — Ние бяхме на пазара и в градината. През по-голямата част от следобеда седяхме на стъпалата на църквата, за да не привличаме вниманието.
Хотелът, в който бях отседнал, бе всъщност до църквата. Спомних си, че дълго време стоях и гледах хората по стъпалата на църквата. Нещо ме караше да ги разглеждам. В главата ми се бе загнездила абсурдната идея, че и дон Хуан, и дон Хенаро ще са сред тези хора, седнали като просяци само за да ме изненадат.
— Кога напуснахте града? — попитах аз.
— Тръгнахме си към пет часа и се отправихме към мястото на Нагуала в планините — отвърна тя.
Аз също бях имал увереността, че дон Хуан си бе тръгнал в края на деня. Сега много ясно осъзнах усещанията, които бях имал по време на целия онзи епизод на търсене на дон Хуан. В светлината на това, което тя ми каза, трябваше да преразгледам становището си. Много удобно си бях обяснил своята увереност, че дон Хуан е някъде из улиците на града — като нелогично очакване, като резултат от това, че в миналото винаги го бях намирал там. Но Ла Горда е била в града и действително ме е търсела, а тя е съществото, най-близо до дон Хуан по темперамент. През цялото време бях усещал неговото присъствие там. Изявлението на Ла Горда просто потвърди нещо, което тялото ми е знаело без ни най-малка сянка на съмнение.
Забелязах как тялото й нервно потръпна, когато й разказах подробностите на настроението ми през онзи ден.
— Какво щеше да се случи, ако ме бе открила? — попитах аз.
— Всичко щеше да е различно — отвърна тя. — Да те намеря, за мен щеше да означава, че имам достатъчно сила да продължа напред. Затова взех сестричките със себе си. Всички ние — ти, аз и сестричките — щяхме заедно да заминем този ден.