— За къде, Горда?
— Кой знае? Ако бях имала силата да те намеря, щях да имам също и силата да знам това. Сега е твой ред. Може би сега ще имаш достатъчно сила да знаеш къде трябва да отидем. Разбираш ли какво искам да кажа?
В този момент ме обзе една внезапна и дълбока тъга. Почувствах по-остро от всякога отчаянието на своята човешка слабост и преходност. Дон Хуан винаги бе твърдял, че единственото нещо, което може да спре отчаянието ни, е осъзнаването на нашата смърт, ключът към магьосническия възглед за света. Неговата идея беше, че осъзнаването на смъртта е единственото нещо, което може да ни даде необходимата сила, за да се противопоставим на пленничеството и болката на нашия живот и страховете ни от неизвестното. Но това, което никога не ми каза, бе как да изнеса това осъзнаване на преден план. Той бе настоявал, всеки път, когато го попитах, че единствено волята ми е решаващият фактор; с други думи, аз трябваше да реша да накарам това осъзнаване да свидетелства за делата ми. Мислех, че съм го направил. Но, изправен срещу решеността на Ла Горда да ме намери и да замине с мен, осъзнах, че ако ме бе открила онзи ден в града, аз никога нямаше да се върна, никога вече нямаше да видя онези, които ми бяха скъпи на сърцето. Не бях готов за това. Бях се настроил да умра, но не и да изчезна до края на живота си в пълно съзнание, без гняв или разочарование, изоставяйки най-хубавите си чувства.
Беше ми доста неловко да кажа на Ла Горда, че не съм воина, заслужаващ да притежава силата, която навярно е необходима за подобно действие: да заминеш завинаги и да знаеш къде да отидеш и какво да направиш.
— Ние сме човешки същества — рече тя. — Кой може да каже какво ни очаква или пък каква сила имаме?
Казах й, че мъката ми при такова заминаване би била твърде голяма. Промените, които магьосниците претърпяват, са твърде драстични и твърде необратими. Разказах й какво ми бе казал Паблито за своята непоносима мъка, когато загубил майка си.
— Човешката форма се храни от тези чувства — рече тя сухо. — Аз изпитвах жал към себе си и дечицата си с години. Не можех да разбера как е възможно Нагуалът да е толкова жесток да иска от мен това, което направих: да изоставя децата си, да ги унищожа и да ги забравя.
Тя каза, че й трябвало години, за да разбере, че на Нагуала също му се наложило да избере да се освободи от човешката форма. Не че е бил жесток. Просто вече е нямал човешки чувства. За него всичко било еднакво. Той бил приел съдбата си. Проблемът при мен и Паблито в това отношение бил, че не сме приели съдбата си. Ла Горда каза, с явно презрение, че Паблито плачел, като си спомнел за своята майка, неговата Мануелита, особено когато трябвало сам да си готви. Тя настоя да си спомня майката на Паблито такава, каквато беше: една глупава старица, която не знаеше нищо друго, освен да бъде слугиня на Паблито. Тя каза, че причината, поради която всички го смятали за малодушен, била тази, че не можел да бъде щастлив от това, че неговата слугиня Мануелита се е превърнала в магьосницата Соледад, която може да го убие, както би размазала буболечка.
Ла Горда стана с драматичен жест и се наведе над масата, докато челото й почти докосна моето.
— Нагуалът каза, че Паблито има необикновен късмет — рече тя. — Майка и син да се борят за едно и също нещо. Ако той не беше такъв страхливец, щеше да приеме съдбата си и да се противопостави на Соледад като воин, без страх или омраза. Накрая по-добрият щеше да победи и да вземе всичко. Ако победеше Соледад, Паблито щеше щастливо да приеме съдбата си и да й пожелае всичко хубаво. Но само един истински воин може да изпита този вид щастие.
— А как се чувства доня Соледад по отношение на всичко това?
— Тя не се поддава на чувствата си — отвърна Ла Горда и седна отново. — Тя прие съдбата си по-охотно от всеки един от нас. Преди Нагуалът да й помогне, тя бе по-зле и от мен. Аз поне бях млада; тя беше една стара крава, дебела и съсипана, която молеше смъртта си да дойде по-скоро. Сега смъртта ще трябва да се бори, за да я получи.
Елементът време в преобразяването на доня Соледад бе подробност, която ме бе озадачила. Казах на Ла Горда, че си спомням, че видях доня Соледад преди не повече от две години и че тогава тя си беше същата старица, която винаги съм познавал. Ла Горда каза, че последния път, когато съм бил в къщата на Соледад, с впечатлението, че това все още е къщата на Паблито, Нагуалът им поставил задачата да действат така, като че ли всичко е същото. Доня Соледад ме поздравила, както винаги от кухнята, и аз всъщност не съм се срещнал лице в лице с нея. Лидия, Роза, Паблито и Нестор си изиграли ролите съвършено, за да ми попречат да разбера истинските им занимания.