— Защо Нагуалът си е направил целия този труд, Горда?
— Той те пазеше за нещо, което още не е ясно какво е. Държеше те настрана от всеки един от нас нарочно. Той и Хенаро ми казаха никога да не се показвам, когато ти си там.
— И на Жозефина ли са казали същото?
— Да. Тя е луда и не може да се въздържа. Искаше да изпробва „номерата“ си върху теб. Тя постоянно те следеше, без ти да знаеш. Една нощ, когато Нагуалът те отвел в планините, тя за малко да те блъсне в една клисура в тъмнината. Нагуалът веднага я открил. Тя не върши тези неща от лошотия, а защото обича да е такава. Това е от човешката й форма. Ще бъде такава, докато се освободи от нея. Аз ти казах, че те и шестимата са малко неустойчиви. Трябва да знаеш това, за да не попадаш в мрежите им. Ако все пак попаднеш, не се ядосвай. Те са си такива.
Тя мълча известно време. Долових почти незабележимо потръпване на тялото й. Погледът й като че ли се разфокусираше, а устата й се отпусна, сякаш мускулите на челюстта й отказваха да работят. Захласнах се да я наблюдавам. Тя поклати глава два-три пъти.
— Току-що видях нещо — рече тя. — Ти си точно като сестричките и Хенаросите.
Тя започна тихо да се смее. Аз не казах нищо. Исках да обясни поведението си, без да се намесвам.
— Всичките ти се ядосват, защото още не са проумели, че ти не си по-различен от тях — продължи тя. — Те те виждат като Нагуала и не разбират, че ти се глезиш по твой начин, също както те се глезят по своите.
Тя каза, че Паблито хленчел и се оплаквал и се правел на слаб. Бениньо играел ролята на стеснителния, който дори не може да си отвори очите. Нестор бил мъдрецът — този, който знае всичко. Лидия изпълнявала ролята на твърдата жена, която би поразила всеки само с поглед. Жозефина била лудата, на която не можело да се вярва. Роза била своенравното момиче, което изяждало комарите, които я хапят. А аз съм бил глупакът, дошъл от Лос Анджелис с бележник в ръка и куп погрешни въпроси. И всички ние сме обичали да бъдем такива, каквито сме.
— Някога аз бях една дебела, нечистоплътна жена — продължи тя след кратка пауза. — Нямах нищо против да ме подритват като куче, стига само да не съм сама. Това бе от формата ми. Ще трябва да кажа на всички какво съм видяла за теб, за да не се обиждат от постъпките ти.
Не знаех какво да кажа; чувствах, че е неопровержимо права. Важното за мен обаче беше не толкова нейната правота, колкото факта, че бях свидетел на това как достигна до неоспоримото си заключение.
— Как видя всичко това? — попитах аз.
— То просто дойде при мен — отвърна тя.
— Как дойде при теб?
— Почувствах усещането за виждане да се поражда откъм върха на главата ми и после знаех това, което току-що ти казах.
Настоях да ми опише всяка подробност от усещането за виждане, което спомена. Тя се съгласи след моментно колебание и ми описа същото усещане за гъделичкане, което на няколко пъти бях изпитал при сблъсъците си с доня Соледад и сестричките. Ла Горда каза, че усещането започнало от върха на главата й, след това преминало по гърба й, увило се около кръста и влязло в утробата й. Тя го почувствала в тялото си като всепоглъщащо гъделичкане, което се превърнало в знанието, че аз се придържам към човешката си форма както всички останали, с тази разлика, че начинът, по който го правя, е неразбираем за тях.
— Чу ли някакъв глас, който ти казва всичко това? — попитах аз.
— Не. Просто видях всичко, което ти казах за теб — отвърна тя.
Исках да я попитам дали ме е видяла във видения как се придържам към нещо, но се отказах. Не исках да се глезя с обичайното си поведение. Освен това знаех какво има предвид, като казва, че е „видяла“. Същото се случи и с мен, когато бях с Роза и Лидия. Изведнъж „узнах“ къде живеят; не бях имал видение на къщата им. Просто почувствах, че я познавам.
Попитах я дали и тя е усетила сухия звук като от счупване на дървена лула в основата на врата си.
— Нагуалът е учил всички ни как да предизвикваме усещането във върха на главата — рече тя. — Но не всеки от нас може да го прави. Звукът зад гърлото е дори още по-труден. Още никой от нас не го е почувствал. Странно е, че ти си го усетил, макар че все още си празен.
— Как действа този звук? — попитах аз. — И какво представлява?
— Ти знаеш това по-добре от мен. Какво повече мога да ти кажа? — отвърна тя с груб глас.
Тя, изглежда, се усети, че проявява нетърпение. Свенливо се усмихна и наведе глава.
— Чувствам се глупаво да ти казвам неща, които ти вече знаеш — рече тя. — Да не би да ми задаваш тези въпроси, за да ме изпиташ дали наистина съм се освободила от формата си?