Казах й, че съм объркан, защото имам чувството, че знам какъв е този звук, и все пак като че ли не знам нищо за него, защото за мен да знам нещо означава действително да мога да изкажа с думи знанието си. В този случай дори не знаех как да започна да го изказвам с думи. Следователно, единственото нещо, което можех да направя, беше да й задавам въпроси с надеждата нейните отговори да ми помогнат.
— Не мога да ти помогна за този звук — рече тя. Обзе ме внезапно и огромно безпокойство. Казах й, че бях свикнал да работя с дон Хуан и че в този момент имах нужда от него повече от всякога, за да ми обясни всичко.
— Липсва ли ти Нагуалът? — попита тя.
Отговорих утвърдително и казах, че не съм осъзнавал колко много ми е липсвал, докато не се върнах в родината му.
— Липсва ти, защото все още се придържаш към човешката си форма — каза тя и се закикоти, като че ли тъгата ми й доставяше удоволствие.
— А на теб самата не ти ли липсва? — попитах я аз.
— Не. Не и на мен. Аз съм той. Цялата ми сияйност е променена; как може да ми липсва нещо, което съм аз самата?
— Какво е различно в твоята сияйност?
— Човешките същества, а и всяка друга жива твар, излъчват бледа жълта светлина. При животните тя е по-жълта, при хората — по-бяла. Но при магьосника е кехлибарена, като чист мед на слънчева светлина. При някои жени магьосници тя е зеленикава. Нагуалът каза, че те са най-могъщите и най-трудните.
— А какъв цвят си ти, Горда?
— Кехлибар, също като теб и останалите от нас. Така ми казаха Нагуалът и Хенаро. Аз никога не съм се виждала. Но съм виждала другите. Всички ние сме кехлибар. И всички ние, с изключение на теб, сме като надгробни камъни. Обикновените човешки същества са като яйца; затова Нагуалът ги наричаше сияйни яйца. Магьосниците променят не само цвета на своята сияйност, но и формата си. Ние сме като надгробни камъни, само че сме заоблени и от двете страни.
— Аз все още ли съм с формата на яйце, Горда?
— Не. Ти си с формата на надгробен камък, само дето имаш едно грозно матово петно в средата. Докато имаш това петно, няма да можеш да летиш, както летят магьосниците, както аз летях снощи, за да ти покажа. Няма да можеш дори да се отърсиш от човешката си форма.
Започнах един разгорещен спор не толкова с нея, колкото със себе си. Настоях, че тяхното становище за това как да се възвърне тази така наречена цялостност е просто абсурдно. Казах й, че по никакъв начин не може да ме убеди, че човек трябва да обърне гръб на собствените си деца, за да тръгне да преследва най-неясната от всички цели: да влезе в света на нагуала. Бях така убеден, че съм прав, че се увлякох и започнах да й крещя гневно. Тя съвсем не бе развълнувана от моето избухване.
— Не всеки трябва да го прави — рече тя. — Само магьосниците, които искат да влязат в другия свят. Има множество добри магьосници, които виждат и са нецялостни. Да сме цялостни е само за нас, Толтеките.
— Вземи Соледад, например. Тя е най-добрата вещица, която можеш да намериш, но е нецялостна. Родила е две деца; едното от тях е било момиче. За щастие на Соледад дъщеря й е умряла. Нагуалът каза, че остротата на духа на починал човек се връща при дарителите, което ще рече, че остротата се връща при родителите. Ако дарителите са мъртви и човекът има деца, остротата отива при детето, което е цялостно. А ако всичките му деца са цялостни, остротата отива при детето със сила, а не задължително при най-доброто или най-прилежното. Например, когато майката на Жозефина починала, остротата отишла при най-лудата от всички — Жозефина. Трябвало е да отиде при брат й, който е съвестен, работлив човек, но Жозефина е по-силна от брат си. Дъщерята на Соледад починала без да остави деца и Соледад получила един тласък, който затворил наполовина дупката й. Сега единствената й надежда да я затвори изцяло е Паблито да умре. По същия начин най-голямата надежда на Паблито за такъв тласък е Соледад да умре.
Казах й, с много силни думи, че това, което говори, ме отвращава и ме ужасява. Тя се съгласи, че съм прав. Потвърди, че в един момент за нея самата нямало нищо по-грозно от точно това становище на магьосниците. Тя ме гледаше с искрящи очи. Имаше нещо злобно в усмивката й.
— Нагуалът ми каза, че ти разбираш всичко, но не искаш да направиш нищо — рече тя меко.
Отново започнах да споря. Казах й, че това, което Нагуалът е казал за мен, няма нищо общо с моето отвращение от становището, което обсъждахме. Обясних, че обичам децата, че изпитвам най-дълбоко уважение към тях и че искрено им съчувствам за тяхната безпомощност в този страховит свят около тях. Не можех да си представя да нараня дете по какъвто и да е начин, поради каквито и да е причини.