— Не Нагуалът е измислил правилото — рече тя. — Правилото е било измислено там някъде, отвън, и то не от човек.
В самозащита казах, че не се сърдя на нея или на Нагуала, а че съм спорил по принцип, защото не можех да разбера смисъла на всичко това.
— Смисълът е, че ние се нуждаем от всичката си острота, от всичката си сила и цялостност, за да влезем в онзи друг свят — рече тя. — Аз бях религиозна жена. Ще ти кажа какво повтарях, без да знам какво означава. Исках душата ми да влезе в небесното царство. Аз все още го искам, с тази разлика, че сега вървя по друг път. Светът на нагуала е небесното царство.
Възпротивих се срещу употребата й на религиозни термини по принцип. Бях свикнал от дон Хуан да не се спирам на тази тема. Тя съвсем спокойно обясни, че не виждала никаква разлика, що се отнася до начина на живот, между нас и истинските монахини и свещеници. Тя изтъкна, че истинските монахини и свещеници са не само цялостни като правило, но дори не се омаломощават с полови актове.
— Нагуалът каза, че това е причината, поради която те никога няма да бъдат унищожени, без значение кой се опитва да ги унищожи — рече тя. — Тези, които ги преследват, са все празни; те нямат енергията, която имат истинските монахини и свещеници. Хареса ми, че Нагуалът говори така. Винаги ще съм на страната на монахините и свещениците. Ние сме еднакви. Отказали сме се от света и все пак сме сред него. От свещениците и монахините ще излязат превъзходни летящи магьосници, ако се намери някой да им каже, че могат да го направят.
Споменът за възхищението, което баща ми и дядо ми изпитваха към мексиканската революция, изплува в съзнанието ми. Те се възхищаваха най-вече на опита да се унищожи духовенството. Баща ми бе наследил това възхищение от своя баща, а аз го бях наследил и от двамата. Това беше нещо като съединителна връзка помежду ни. Едно от първите неща, на които дон Хуан разклати основите в моята личност, беше тази връзка.
Веднъж бях казал на дон Хуан, като че ли изразявах собствено мнение, нещо, което бях слушал цял живот, а именно, че любимото занимание на църквата е да ни държи в невежество. Лицето на дон Хуан придоби най-сериозно изражение. Като че ли изявленията ми бяха докоснали някаква дълбока струна у него. Веднага ми мина мисълта за вековете експлоатация, която индианците бяха изтърпели.
— Тези мръсни копелета — рече той. — Държали са ме в невежество, а и теб също.
Веднага схванах иронията му и двамата се разсмяхме. Всъщност аз никога не бях се задълбочил в това становище. Не вярвах в него, но нямах с какво да го заменя. Разказах на дон Хуан за дядо ми и баща ми и за техните възгледи за религията като либерални хора.
— Няма значение какво някой казва или върши — рече той. — Ти сам трябва да си безупречен човек. Битката е тук, в гърдите.
Той леко ме потупа по гърдите.
— Ако дядо ти и баща ти се бяха опитвали да бъдат безупречни воини — продължи дон Хуан, — нямаше да имат време за дребни битки. Необходимо ни е всичкото време и всичката енергия, с които разполагаме, за да победим идиотщината в нас. А това е, което има значение. Останалото не е важно. Нищо от това, което са казали дядо ти или баща ти за църквата, не им е донесло физическо благосъстояние. От друга страна, да бъдеш безупречен воин ще ти даде енергия, младост и сила. Така че — направи мъдър избор.
Изборът ми бе безупречността и простотата на воинския живот. Поради този избор аз чувствах, че трябва да приема най-сериозно думите на Ла Горда, а това беше по-страшно за мен дори от постъпките на дон Хенаро. Той често ме изплашваше до смърт. Постъпките му обаче, макар и ужасяващи, се вписваха в свързаната последователност на тяхното учение. Думите и действията на Ла Горда бяха различна заплаха за мен, някак си по-конкретна и реална от другата.
Тялото на Ла Горда потръпна. Една вълничка премина по него, карайки я да свие мускулите на раменете и ръцете си. Тя сграбчи ръба на масата с неочаквана твърдост. След това се отпусна, докато отново дойде на себе си.
Усмихна ми се. Усмивката и очите й бяха поразителни. С небрежен тон тя каза, че току-що е „видяла“ моята дилема.
— Безсмислено е да затваряш очи и да се преструваш, че не искаш да направиш нищо или пък че не знаеш нищо — рече тя. — Този номер може да минава пред хората, но не и пред мен. Сега знам защо Нагуалът възложи на мен да ти кажа всичко това. Аз съм никой. Ти се възхищаваш от великите хора; Нагуалът и Хенаро бяха най-великите от всички.
Тя млъкна и се вгледа в мен. Изглежда очакваше реакцията ми на това, което беше казала.