— Как става това, Горда?
— Много просто. Когато жената менструира, тя не може да съсредоточи вниманието си. Това е от процепа, за който ми говори Нагуалът. Вместо да се мъчи да се съсредоточи, жената трябва да се освободи от образите, като гледа втренчено към далечни хълмове или към вода, например някоя река, или пък като се втренчи в облаците.
— Ако се втренчваш с отворени очи, ти се завива свят и очите ти се уморяват, но ако ги притвориш и мигаш често и ги местиш от една планина на друга или от един облак на друг, можеш да гледаш с часове, а и дни, ако е необходимо.
— Нагуалът често ни караше да седнем до вратата и да се втренчваме в онези заоблени хълмове отвъд долината. Понякога седяхме така с дни, докато се отвори процепът.
Исках да чуя още за това, но тя млъкна и бързо седна много близо до мен. Направи ми знак с ръка да слушам. Чух тихо шумолене и изведнъж Лидия се появи в кухнята. Сметнах, че сигурно е спяла в тяхната стая и се е събудила от гласовете ни.
Тя бе заменила западните дрехи, с които бе облечена последния път, когато я видях, с дълга рокля като тези, които носеха индианките от областта. Около раменете си имаше шал, беше боса. Дългата й рокля, вместо да я прави да изглежда по-стара и тромава, я правеше да изглежда като дете, облечено в дрехите на по-възрастна жена.
Тя се приближи до масата и поздрави Ла Горда с едно официално „Добър вечер, Горда“. След това се обърна към мен и каза „Добър вечер, Нагуале“.
Поздравът й беше така неочакван и тонът й така сериозен, че щях да се разсмея. Улових един предупредителен знак от Ла Горда. Тя уж се чешеше по главата с опакото на лявата ръка, която обаче беше със свити пръсти.
Отвърнах на Лидия, както й беше отвърнала и Ла Горда: „Добър вечер и на теб, Лидия“.
Тя седна в края на масата, от дясната ми страна. Не знаех дали да започна или не разговор. Тъкмо щях да кажа нещо, когато Ла Горда леко удари с коляно крака ми и с едно едва доловимо движение на веждите ми направи знак да слушам. Отново чух звука от шумолене на рокля, която се влачи по пода. Жозефина остана за момент до вратата, преди да тръгне към масата. Тя поздрави Лидия, Ла Горда и мен в този ред.
Не можах да остана сериозен при вида й. Тя също беше облечена в дълга рокля, с шал и без обувки, но роклята й беше три-четири пъти по-голяма от нея и тя бе й сложила дебела подплата. Имаше абсолютно нелеп вид; лицето й беше слабо и младо, но тялото й изглеждаше странно надуто.
Тя премести една пейка до левия край на масата и седна на нея. И трите изглеждаха извънредно сериозни.
Седяха с плътно прилепнали нозе и изправени гърбове.
Още веднъж чух шумолене на рокля и се появи Роза. Тя беше облечена точно като останалите и също беше боса. Поздравът й беше също така официален и в реда естествено беше включена и Жозефина. Всеки й отговори със същия официален тон. Тя седна на масата срещу мен. Всички останахме в абсолютно мълчание за доста дълго време.
Внезапно Ла Горда проговори и звукът на гласа й накара всички останали да подскочат. Тя каза, посочвайки мен, че Нагуалът щял да им покаже своите съюзници и че щял да използва своя особен повик, за да ги доведе в стаята.
Опитах се да си направя шега и казах, че Нагуалът не е тук и следователно не може да доведе никакви съюзници. Мислех, че ще се разсмеят. Ла Горда извърна лицето си, а сестричките гневно ме погледнаха. Ла Горда закри устата ми с ръка и ми прошепна в ухото, че е абсолютно необходимо да се въздържам да ръся глупости. Тя ме погледна право в очите и каза, че трябва да извикам съюзниците, като използвам повика на нощните пеперуди.
Започнах неохотно. Но веднага след това духът на ситуацията взе връх у мен и аз открих, че само за няколко секунди се бях концентрирал максимално в издаването на този звук. Модулирах честотата му и контролирах въздуха, който излизаше от дробовете ми, за да се получи възможно най-дългото тупкане. Беше много мелодично.
Поех си дълбоко въздух, за да започна нова серия. Веднага спрях. Нещо отвън къщата отговаряше на повика ми. Тупкащият звук идваше от всички страни на къщата, дори откъм покрива. Сестричките станаха и се сгушиха около мен и Ла Горда като изплашени деца.