— Моля те, Нагуале, не води нищо в къщата — примоли ми се Лидия.
Дори Ла Горда изглеждаше малко уплашена. Тя ми даде категорична заповед с ръка да спра. Аз и без това не смятах да продължавам. Съюзниците обаче, било то като безформени сили, или като същества, които бродят отвън, не зависеха от моя тупкащ звук. Отново усетих, както преди две нощи в къщата на дон Хенаро, някакъв непоносим натиск, някаква тежест, която притиска къщата отвсякъде. Аз я усещах в пъпа си като сърбеж, като едно безпокойство, което скоро се превърна в чисто физическа, силна болка.
Трите сестрички не бяха на себе си от страх, особено Лидия и Жозефина. И двете скимтяха като пребити кучета. Всичките ме наобиколиха и се прилепиха плътно до мен. Роза припълзя под масата и пъхна глава между краката ми. Ла Горда стоеше зад мен, като се стараеше да е възможно най-спокойна. След няколко мига истерията и страхът на трите момичета достигна огромни размери. Ла Горда се наведе и ми прошепна, че трябва да издам обратния звук — звука, който ще ги накара да си отидат. За момент ме обзе крайна несигурност. Аз всъщност не знаех друг звук. Но после бързо усетих гъделичкане във върха на главата, потръпване на тялото и си спомних, ей така, от никъде, едно особено подсвирване, което дон Хуан често издаваше нощем и си бе направил труда да ме научи на него. Той ми го бе представил като средство човек да пази равновесие, докато върви, така че да не се отклонява от пътеката в тъмното.
Започнах да издавам това подсвирване и натискът в пъпната ми област спря. Ла Горда се усмихна и въздъхна с облекчение, а сестричките се отделиха от мен, хихикайки, като че ли всичко това беше просто една шега. Исках да се отдам малко на задълбочени размишления относно резкия преход от доста приятния разговор, който водехме с Ла Горда, към тази неземна ситуация. За момент се замислих над въпроса дали всичко това беше или не беше номер от тяхна страна. Но бях твърде изнемощял. Чувствах, че ще припадна. Ушите ми бучаха. Напрежението в стомаха ми беше толкова силно, че усещах как всеки момент ще ми прилошее. Опрях глава o ръба на масата. След няколко минути обаче отново бях достатъчно спокоен, за да седя изправен.
Трите момичета, изглежда, бяха забравили колко изплашени бяха до преди малко. Всъщност те се смееха и се побутваха една друга, докато всяка завързваше своя шал около ханша си. Ла Горда не изглеждаше нервна, но пък и не изглеждаше спокойна.
В един момент Роза беше бутната от другите две момичета и падна от пейката, на която трите седяха. Приземи се по задник. Мислех, че ще побеснее, но тя се разхили. Погледнах Ла Горда за указания. Тя седеше много изправена. Очите й бяха притворени, фиксирани върху Роза. Сестричките се смееха много високо, като истерични ученички. Лидия бутна Жозефина и я катурна през пейката да падне до Роза на пода. В момента, в който Жозефина се оказа на пода, смехът им секна. Роза и Жозефина разтърсиха телата си, правейки непонятни движения с дупетата си; движеха ги наляво-надясно, като че ли стриваха с тях нещо по пода. После изведнъж скочиха като два безмълвни ягуара и хванаха Лидия за ръцете. Трите, без да направят ни най-малък шум, се завъртяха няколко пъти. Роза и Жозефина вдигнаха Лидия за мишниците и, носейки я, обиколиха два-три пъти масата на пръсти. След това и трите се сгромолясаха, като че ли имаха пружини в коленете си, които са се свили едновременно. Дългите им рокли се издуха, придавайки им вид на огромни топки.
Веднага щом се оказаха на пода, те станаха още по-тихи. Не се чуваше никакъв друг звук, освен тихото шумолене на роклите им, докато се търкалят и пълзят. Приличаше ми сякаш гледах триизмерен филм при изключен звук.
Ла Горда, която до този момент седеше тихо до мен и ги наблюдаваше, стана и с пъргавината на акробат се втурна към вратата на тяхната стая в ъгъла на столовата. Преди да стигне до вратата, тя се претърколи веднъж на дясната си страна и рамо, после стана, подпомогната от инерцията на търкалянето, и отвори вратата. Изпълни всичко това абсолютно безшумно.
Трите момичета се затъркаляха и припълзяха в стаята като гигантски буболечки. Ла Горда ми направи знак да отида при нея; влязохме в стаята и тя ме накара да седна на пода с гръб, опрян o касата на вратата. Тя седна от дясната ми страна, като също опря гръб на касата. След това ме накара да сплета пръсти и да поставя ръцете си на пъпа.
Отначало трябваше да си разделям вниманието между Ла Горда, сестричките и стаята. Но след като Ла Горда нагласи стойката ми на седене, вниманието ми бе погълнато от стаята. Трите момичета лежаха в средата на широка бяла квадратна стая с тухлен под. Имаше четири газени фенера, по един на всяка стена, поставени върху вградени полици приблизително на два метра над земята. Стаята нямаше таван. В тъмното поддържащите греди на покрива не се виждаха и това създаваше впечатлението за огромна стая без горен край. Двете врати бяха поставени в самите ъгли, една срещу друга. Като погледнах към затворената врата срещу мен, забелязах, че стените на стаята са ориентирани по четирите посоки на света. Вратата, при която бяхме, беше в северозападния ъгъл.