Моето тяло почувства удара от падането й вероятно повече от нея самата. Тя се приземи в клекнало положение и остана неподвижна, опитвайки се да си поеме дъх. Аз се прострях на пода от болезнени спазми в стомаха.
Ла Горда се претърколи през стаята, свали шала си и го върза около пъпа ми като превръзка, увивайки го около тялото ми два-три пъти. Претърколи се обратно до южната стена като сянка.
Докато тя оправяше шала около кръста ми, бях изгубил от поглед Роза. Когато се пооправих и погледнах, тя отново беше до северната стена. Миг по-късно Жозефина безшумно се придвижи до средата на стаята. Тя закрачи напред-назад с безшумни стъпки между мястото, където седеше Лидия, и собственото й място на западната стена. През цялото време беше с лице към мен. Като стигна до своето място, тя изведнъж вдигна предната част на лявата си ръка и я постави точно пред лицето си, сякаш искаше да ме закрие от погледа си. По този начин скри за момент половината си лице зад ръката си. След това я свали и отново я вдигна, като този път закри цялото си лице. Тя повтори това сваляне и вдигане на ръката безброй пъти, докато безшумно шареше от единия край на стаята до другия и обратно. Всеки път, когато вдигаше ръката си, все по-голяма част от тялото й оставаше скрита от погледа ми. Настъпи такъв момент, когато беше скрила зад тънката си ръка цялото си тяло, издуто от дрехи.
Сякаш като закриваше моето тяло от погледа си, което беше на разстояние три-четири метра от нея, и следователно лесно би могла да го направи с широчината на ръката си, тя също така закриваше и своето тяло от погледа ми — нещо, което трудно би могла да направи само с широчината на ръката си.
Щом скри цялото си тяло, всичко, което можех да различа, бе очертанието на една ръка, провесена във въздуха, която шари от единия край на стаята до другия и обратно, а в един момент едва различавах дори тази ръка.
Почувствах отвращение, някаква непоносима погнуса. Шарещата ръка изчерпваше енергията ми. Свлякох се на една страна, неспособен да пазя равновесие. Видях ръката да пада на земята. Жозефина лежеше на пода, покрита с дрехи, сякаш натруфената й одежда беше експлодирала. Тя лежеше по гръб, с разперени ръце.
Трябваше ми доста време, за да си възвърна физическото равновесие. Дрехите ми бяха прогизнали от пот. Аз не бях единственият засегнат. Те всички бяха изтощени и плувнали в пот. Ла Горда се владееше най-добре, но изглеждаше така, че самоконтролът й всеки момент ще рухне. Чувах как всички, включително и Ла Горда, дишаха през устата си.
Когато отново се овладях напълно, видях, че всеки седеше на мястото си. Сестричките ме гледаха втренчено. С крайчеца на окото си забелязах, че очите на Ла Горда бяха притворени. Изведнъж тя се претърколи безшумно до мен и ми прошепна в ухото, че трябва да започна да издавам повика на нощните пеперуди и да не спирам, докато съюзниците не връхлетят в къщата и са готови да ни вземат.
За момент се поколебах. Тя обаче прошепна, че не може да има връщане назад и че трябва да довършим това, което сме започнали. Тя развърза шала си от кръста ми, претърколи се обратно до мястото си и седна.
Аз долепих лявата си ръка до устните и се опитах да издам тупкащия звук. Отначало ми беше много трудно. Устните ми бяха сухи, а ръцете ми — потни, но след първоначалната несръчност почувствах един прилив на енергия и жизненост. Получи се най-чистият тупкащ звук, който някога съм издавал. Той ми напомняше тупкащия звук, който винаги бях чувал като отговор на моя. Веднага щом спрях да си поема дъх, чух да се отговаря на тупкащия звук от всички посоки.
Ла Горда ми направи знак да продължа. Издадох още три серии от този звук. Последната беше съвършено хипнотична. Не ми беше необходимо да поема въздух и да го издишам на малки порции, както бях правил досега. Този път тупкащият звук излезе от устата ми свободно. Не се наложи дори да използвам ръката си, за да го издам.
Ла Горда внезапно се втурна към мен, вдигна ме целия, хващайки ме под мишниците, и ме запрати в средата на стаята. Постъпката й наруши абсолютната ми концентрация. Забелязах, че Лидия здраво се бе хванала за дясната ми ръка, Жозефина за лявата, а Роза бе застанала с гръб към мен и се държеше за кръста ми с протегнати назад ръце. Ла Горда беше зад мен. Тя ми нареди да извърна ръцете си назад и да се хвана здраво за шала й, който тя бе увила около врата и раменете си като хамут.
В този момент забелязах, че освен нас имаше и нещо друго в стаята, но не можех да кажа какво. Сестричките трепереха. Знаех, че те усещаха нещо, което аз не можех да различа. Знаех също, че Ла Горда ще се опита да направи това, което бе направила в къщата на дон Хенаро. Изведнъж усетих как вятърът от окото-врата ни притегля. Сграбчих шала на Ла Горда с цялата си сила, а сестричките сграбчиха мен. Чувствах, че се въртим, преобръщаме се и се люлеем насам-натам като огромно безтегловно листо.