Отворих очи и видях, че сме като вързоп. Или стояхме прави, или лежахме хоризонтално във въздуха Ле можех да кажа кое от двете, защото нямах никаква сетивна точка за ориентация. След това така внезапно, както бяхме вдигнати, бяхме пуснати. Усетих нашето падане в стомаха си. Завих от болка и моите викове се смесиха с тези на сестричките. Боляха ме коленете отвътре. Чувствах непоносимо тресене в краката; помислих, че сигурно съм ги счупил.
Следващото ми усещане бе, че нещо влиза в носа ми. Беше много тъмно и аз лежах по гръб. Изправих се. Тогава осъзнах, че Ла Горда гъделичка ноздрите ми с някакво клонче.
Не се чувствах изтощен или поне малко изморен. Скочих на крака и едва тогава осъзнах, че не бяхме в къщата. Бяхме на някакъв хълм — скалист, гол хълм. Направих една крачка и едва не паднах. Бях се спънал в нечие тяло. Беше Жозефина. Беше извънредно топла на пипане. Изглежда я тресеше. Опитах се да я изправя, но тя беше отпусната. Роза лежеше до нея. Нейното тяло обаче беше ледено студено. Аз ги сложих една върху друга и ги залюлях. Това движение ги върна в съзнание.
Ла Горда бе открила Лидия и я караше да върви. След няколко минути всички стояхме прави. Бяхме вероятно на около километър източно от къщата.
Преди години дон Хуан ми бе създал подобно преживяване, но с помощта на психотропно растение. Той привидно ме бе накарал да летя и се приземих на известно разстояние от къщата. Тогава се бях опитал да обясня случилото се по логичен път, но нямаше никакво основание за логично обяснение и за да не приема, че съм летял, трябваше да прибягна към единствените две останали възможности; можех да о6ясня всичко това като кажех, че дон Хуан ме бе пренесъл на онова отдалечено поле, докато съм бил все още в безсъзнание под въздействието на психотропните алкалоиди на растението; или като кажа, че под влиянието на алкалоидите съм повярвал това, което дон Хуан ми бе наредил да повярвам, а именно — че съм летял.
Този път обаче нямах никакво друго спасение, освен да се стегна и да приема като чиста монета, че съм летял. Исках все пак да се отдам на някои съмнения и започнах да обмислям възможността четирите момичета да са ме пренесли на хълма. Разсмях се шумно, неспособен да сдържа едно неясно задоволство. Повтаряше ме старата ми болест. Разумът ми, който временно бе изключен, започваше отново да взема връх у мен. Исках да го защитя. Или може би ще е по-уместно да кажа, в светлината на странностите, които видях и извърших, откакто бях пристигнал, че разумът ми се самозащитаваше, независимо от по-сложното цяло, което, изглежда, бе моето „аз“, което не познавах. Бях свидетел, едва ли не като заинтересован наблюдатал, на това как разумът ми се мъчеше да намери подходящо обяснение, докато друга, много по-голяма част от мен не би могла да нехае по-малко за обяснението на каквото и да е.
Ла Горда нареди трите момичета в редица. След това ме придърпа до себе си. Те всички скръстиха ръце зад гърбовете си. Ла Горда ме накара да направя същото. Тя изпъна ръцете ми назад и ме накара да ги сгъна, като хвана всяка от предните части на ръцете си възможно най-здраво и възможно най-близо до лактите. Това създаде огромно мускулно налягане при ставите на раменете ми. Тя наведе трупа ми напред, докато почти се прегърбих. След това издаде един особен птичи звук. Това беше сигнал. Лидия тръгна. В тъмното движенията й ми напомняха на кънкьор на зимни кънки. Тя вървеше бързо и безшумно и след няколко минути изчезна от погледа ми.
Ла Горда последователно издаде още два пъти птичия звук и Роза и Жозефина си отидоха по същия начин като Лидия. Ла Горда ми каза да я следвам отблизо. Тя издаде още веднъж птичия звук и двамата тръгнахме.
Учуди ме лекотата, с която вървях. Цялото ми равновесие беше съсредоточено в краката. Фактът, че ръцете ми бяха зад гърба, вместо да пречи на движенията ми, ми помагаше да пазя едно странно равновесие. Но най-много от всичко ме учуди безшумността на стъпките ми.
Като стигнахме пътя, започнахме да вървим нормално. Разминахме се с двама души, които вървяха в противоположна посока. Ла Горда ги поздрави и те отвърнаха на поздрава й.
Като стигнахме до къщата, заварихме сестричките да стоят до вратата, не смеейки да влязат вътре. Ла Горда им каза, че макар да не мога да управлявам съюзниците, аз мога да ги викам или пък да им кажа да си тръгнат, и че съюзниците няма да ни безпокоят повече. Момичетата й повярваха — нещо, което аз самият не можех да направя в онзи момент.