Влязохме вътре. Много тихо и умело те всички се съблякоха, обляха се със студена вода и си облякоха чисти дрехи. Аз направих същото. Облякох си старите дрехи, които държах в къщата на дон Хуан и които Ла Горда ми донесе в една кутия.
Всички бяхме в повишено настроение. Помолих Ла Горда да ми обясни какво бяхме направили.
— Ще поговорим за това по-късно — рече тя твърдо. Тогава се сетих, че подаръците, които им бях донесъл, са все още в колата. Сметнах, че докато Ла Горда ни приготви нещо за ядене, ще е добра възможност да им ги раздам. Излязох навън, взех ги и ги внесох в къщата. Сложих ги на масата. Лидия ме попита дали вече съм нарекъл подаръците, както бе предложила. Казах, че бих искал те да си ги изберат. Тя не се съгласи. Каза, че без съмнение аз съм донесъл нещо специално за Паблито и Нестор, и куп дреболийки, които ще разпилея по масата с намерението да се сбият за тях.
— Освен това, не си донесъл нищо за Бениньо — рече Лидия, като се приближи до мен и ме погледна с престорена сериозност. — Не можеш да обидиш Хенаросите, като им дадеш два подаръка за трима.
Те всички се разсмяха. Почувствах се неловко. Тя беше абсолютно права във всичко, което каза.
— Ти си небрежен, затова никога не съм те харесвала — каза ми Лидия, като смени усмивката с намръщване. — Така и никога не ме поздрави с чувство или уважение. Всеки път, когато се срещнехме, ти се преструваше, че се радваш да ме видиш.
Тя изимитира моя очевидно престорено възторжен поздрав — поздрав, който сигурно й бях отправял безброй пъти в миналото.
— Защо никога не ме попита какво правя тук? — обърна се към мен Лидия.
Спрях да пиша, за да осмисля въпроса й. Никога не бе ми хрумвало да я попитам каквото и да е. Казах й, че нямам извинение. Ла Горда се намеси и каза, че причината, поради която не съм отправял повече от две думи към Лидия или Роза всеки път, когато сме се виждали, е тази, че съм свикнал да разговарям само с жени, в които съм влюбен по един или друг начин. Ла Горда добави, че Нагуалът й бил казал, че ако ги запитам нещо директно, те трябва да отговарят на въпроса ми, но докато не попитам, те не трябвало да споменават нищо.
Роза каза, че не ме харесвала, защото все съм се смеел и съм се опитвал да бъда забавен. Жозефина добави, че тъй като не ме била виждала, тя не ме харесала просто за удоволствие, за тръпката.
— Искам да знаеш, че не те приемам за Нагуала — каза ми Лидия. — Ти си твърде тъп. Не знаеш нищо. Аз знам повече от теб. Как мога да те уважавам тогава?
Лидия добави, че що се отнасяло до нея, аз мога да се върна там, откъдето съм дошъл, или да отида да се хвърля в някое езеро, ако искам.
Роза и Жозефина не казаха нищо. Съдейки по сериозните и злобни изражения на лицата им обаче, те, изглежда, бяха съгласни с Лидия.
— Как може този човек да ни води? — обърна се Лидия към Ла Горда. — Той не е истински Нагуал. Той е човек. Той ще ни превърне в идиоти като себе си.
Докато тя говореше, забелязах как злите изражения по лицата на Роза и Жозефина ставаха още по-зли.
Ла Горда се намеси и им обясни, че отдавна ме е „видяла“. Тя добави, че тъй като ми била препоръчала да внимавам да не се оплета в мрежите им, сега им препоръчвала същото и на тях — да не се оплетат в моите.
След първоначалната проява на истинска и основателна неприязън от страна на Лидия към мен, бях поразен да видя колко лесно се примири тя със забележката на Ла Горда. Усмихна ми се. Дори дойде и седна до мен.
— Ти май наистина си като нас, а? — попита ме тя малко смутено.
Не знаех какво да кажа. Боях се да не сгафя.
Лидия очевидно беше водачката на сестричките. В момента, в който тя ми се усмихна, другите две, изглежда, бяха обладани на часа от същото настроение.
Ла Горда им каза да не се обиждат от бележника и молива ми и от това, че задавам въпроси, а в замяна аз няма да се нервирам, когато те се отдадат на любимото си занимание — да се глезят.
И трите седнаха близо до мен. Ла Горда дойде до масата, взе пакетите и ги отнесе в колата. Помолих Лидия да ме извини за непростимото ми поведение в миналото и се обърнах към трите с молба да ми разкажат как са станали чираци на дон Хуан. За да ги предразположа, им разказах как аз го бях срещнал. Те ми описаха същите ситуации, които доня Соледад вече ми бе разказала.
Лидия каза, че те всички били свободни да напуснат света на дон Хуан, но техният избор бил да останат. На нея, в частност, като на първи чирак, й била дадена възможност да си тръгне. След като Нагуалът и Хенаро я излекували, Нагуалът й посочил вратата и й казал, че ако не мине през нея в онзи момент, тя ще я затвори вътре и повече никога няма да се отвори.