— Съдбата ми се реши, когато се затвори онази врата — каза ми Лидия. — Също като при теб. Нагуалът ми каза, че след като ти е сложил кръпката, той ти е дал възможност да си тръгнеш, но ти не си пожелал да се възползваш от нея.
Спомнях си това решение по-ясно от всичко останало. Разказах им как дон Хуан с хитрост ме бе накарал да повярвам, че го преследва някаква магьосница, и затова ме постави пред избора или да си тръгна завинаги, или да остана, за да му помагам да води война срещу своята нападателка. Оказа се, че неговата така наречена нападателка е една от помощниците му. Изправяйки се срещу нея, като смятах, че защитавам дон Хуан, аз я настроих срещу себе си и тя стана това, което той нарече мой „достоен противник“.
Попитах Лидия дали и те имат по някой достоен противник.
— Ние не сме толкова тъпи, колкото тебе — рече тя. — Ние никога не сме имали нужда някой да ни пришпорва.
— Паблито е толкова тъп — каза Роза. — Соледад е неговия противник. Макар че не знам колко достоен. Но както е казано, ако няма нещо по-голямо, и малкото стига.
Те се разсмяха и заудряха по масата. Попитах ги дали някоя от тях познава магьосницата, срещу която ме прати дон Хуан — Ла Каталина. Те поклатиха отрицателно глава.
— Аз я познавам — обади се Ла Горда откъм печката. — Тя е от цикъла на Нагуала, но изглежда на трийсет.
— Какво е цикъл, Горда? — попитах аз.
Тя дойде до масата, сложи крака си на пейката и подпря брадичката на ръката и коляното си.
— Магьосниците като Нагуала и Хенаро имат два цикъла — рече тя. — Първият е когато са хора като нас. Ние сме в първия цикъл. Всеки от нас е получил задача и тази задача е да се освободи от човешката си форма. Елихио, ние петимата и Хенаросите сме в един и същи цикъл.
— Вторият цикъл е когато магьосникът вече не е човек, както Нагуала и Хенаро. Те дойдоха, за да ни учат, и след като ни обучиха си заминаха. Ние сме вторият цикъл за тях. Нагуалът и Ла Каталина са като теб и Лидия.
Ла Горда се върна при печката. Сестрите изглеждаха неспокойни.
— Това трябва да е жената, която познава растенията на силата — обърна се Лидия към Ла Горда.
Ла Горда каза, че е тя. Попитах ги дали Нагуалът им е давал някога растения на силата.
— Не, не и на нас трите — отвърна Лидия. — Растения на силата се дават само на празни хора — като теб и Ла Горда.
— Давал ли ти е Нагуалът растения на силата, Ла Горда? — попитах аз високо.
Тя вдигна два пръста над главата си.
— Нагуалът й е давал лулата си два пъти — каза Лидия.
— Какво се случи, Горда? — попитах аз.
— Смахнах се — отвърна тя, докато идваше към масата. — На нас са ни давали растения на силата, защото Нагуалът е слагал кръпки по телата ни. Моята бързо се е хванала, но с твоята е било трудно. Нагуалът каза, че ти си бил по-луд от Жозефина и невъзможен като Лидия, затова се наложило да ти дава доста от тях.
Ла Горда обясни, че растенията на силата се използват само от магьосници, които напълно са усвоили това изкуство. Тези растения били толкова мощни, че за да може правилно да се борави с тях било необходимо най-безупречно внимание от страна на магьосника. Отнемало цял живот, за да се тренира вниманието до нужната степен. Ла Горда каза, че цялостните хора нямат нужда от растения на силата и че нито сестричките, нито Хенаросите са ги употребявали, но че един ден, когато усъвършенстват изкуството си като сънувачи, те ще ги използват, за да получат един последен и тотален тласък — тласък от такава величина, че за нас ще е невъзможно да разберем.
— И ние с теб ли ще ги използваме? — попитах Ла Горда.
— Всички ще ги използваме — отвърна тя. — Нагуалът каза, че ти би трябвало да разбираш това по-добре от всички нас.
Замислих се над този въпрос за момент. Въздействието на психотропните растения наистина беше ужасяващо за мен. Те като чели достигаха до някакъв огромен резервоар у мен и извличаха от него един цял свят. Недостатъкът при употребата им бе данъка, който взимаха от физическото ми благосъстояние и невъзможността да контролирам въздействието им. Светът, в който ме потапяха, бе неподатлив и хаотичен. Нямах властта, силата, както се изразяваше дон Хуан, за да използвам този свят. Ако имах властта обаче, възможностите щяха да бъдат потресаващи за ума.
— И аз съм ги употребявала — рече Жозефина съвсем неочаквано. — Когато бях луда, Нагуалът ми даваше своята лула, за да ме излекува или за да ме убие. И тя ме излекува!
— Нагуалът наистина е давал на Жозефина своя дим — каза Ла Горда откъм печката и после дойде до масата. — Той знаеше, че тя се прави на по-луда, отколкото е. Тя винаги е била малко смахната, много дръзка и се глези, както никой друг. Тя винаги е искала да живее някъде, където никой няма да я притеснява, и ще може да прави каквото си иска. Затова Нагуалът й даде своя дим и я отведе в света на желанията й за четиринайсет дни, докато не й омръзна, Така че се излекува. Престана да си угажда. В това се изразяваше излекуването й.