Иска да ми покаже, че са следи от захапване. Но не са и той го знае. Всъщност при по-внимателно вглеждане установява, че по цялата си дължина моливът е осеян с перфектни малки дупчици, сякаш някой го е убождал многократно с остра игла.
— Кой прави така с молив? — питам.
— Бийчър, известно ми е колко си въодушевен от Кръга Кулпър, но, струва ми се, четеш твърде много романи със загадки. Не всичко е някакъв знак. — Подхвърля ми молива и пак си мие ръцете.
— Наистина ли не виждаш? — питам.
— Наистина не виждам, а дори и да виждах, невидимото мастило си е невидимо мастило. Откога няколко произволни точки са таен шифър?
— Нищо чудно — отсега.
Хвърлям му обратно молива. Той дърпа силно гумичката.
— Гумичката е закрепена. Вътре не е скрито нищо.
— Няма как да знаеш със сигурност — възразява Далас.
— Знам. Занесох го долу и го прекарах през рентгена. Не е кух.
Далас отново приближава молива до лицето си… толкова близо, че почти докосва рядката му брада.
— Все пак може да не е нещо особено — констатира той.
— Трябва да изглежда, сякаш не е нищо особено. И речникът трябваше да изглежда, сякаш не е нещо особено. Докато не се намери точно онзи, който знае как да прочете скритото в него.
Застанал до мивката, Далас ме поглежда.
— Имаш ли някого предвид?
За първи път днес се усмихвам.
— Този път ми се струва, че всъщност имам.
Глава 71
Още щом мобилният телефон започна да звъни, архивистът разбра, че са възникнали проблеми. Звукът дойде от другия край на залата, иззад бюрото на Бийчър.
Познаваше, разбира се, мелодията — основната тема от филма „Последните дни на Гражданската война“ на „Хистъри ченъл“. Всички знаеха, че това е телефонът на Далас.
Но едва когато Далас се втурна навън, архивистът се разтревожи.
Понеже беше умен, архивистът не се изправи… не изпадна в паника… дори не надникна над ръба на преградата.
Вместо това прибягна до най-добрия инструмент в арсенала си… инструмент, който всеки историк трябва да притежава.
Търпение.
Архивистът остана там шестнайсет минути. Чака шестнайсет минути. Чу вратата на залата отново да се отваря. Далас се втурна вътре да вземе нещо: прозвуча, сякаш зимни палта се плъзгат заедно, после се стрелна обратно навън.
И тогава, след като даде на Далас време да тръгне надолу, архивистът прибягна към инструмента, който в този момент му послужи по-добре дори от търпението: големия прозорец на цялата стена на „кошарата“ му, откриващ отличен изглед от птичи поглед към Пенсилвания Авеню.
Архивистът погледна навън и видя как двете познати фигури изскочиха от сградата и забързаха към другата страна на улицата.
Те бяха. Далас. И Бийчър. Далас и Бийчър. Определено заедно.
Телефонът на архивиста завибрира в джоба му. Точно както очакваше да стане. Нямаше начин те да допуснат нещо подобно да им се изплъзне.
— Да, виждам ги — отвърна той.
Докато говореше, стара сребриста „Тойота“, вероятно „Тойотата“ на Далас, се появи пред Архива. Ето закъде бързаха Далас и Бийчър: да вземат колата на Далас. И, изглежда, Бийчър седеше зад волана. Колата спря и Далас излезе. От тази височина, пет етажа по-нагоре, архивистът не чуваше свистенето на гумите. Но видя колко бързо потегли Бийчър.
Сякаш отиваше на мисия.
Архивистът не се впечатли.
Сега те определено нямаха друг избор.
— Знам… и аз го виждам — каза Тот по телефона, притиснал чело о студеното стъкло на прозореца, проследявайки с поглед как Бийчър завива зад ъгъла и изчезва надолу по Девета улица. — Не, не съм сигурен, но предполагам. Да. Не, разбира се, маркирали сме колата. Но е време да съобщим на другите — добави Тот. — Официално си създадохме проблем.
Глава 72
— При кого отивате? — пита през бронираното стъкло охранителката с подстригана на бретон рядка коса.
— Има ни в списъка — подавам картата си и отстъпвам встрани, за да види с кого съм.
Зад мен Клементин пристъпва напред и плъзва шофьорската си книжка заедно със студентската си карта в отвореното метално чекмедже под стъклото. Охранителката на „Света Елизабет“ затваря със замах чекмеджето, издърпва съдържанието му на своята страна на стъклото, но не сваля очи от мен. Несъмнено ме помни от вчера.
— Той ми е помощник — обяснява Клементин.
— Не ме интересува какъв е. Всеки трябва да бъде записан — възразява пазачката.
— Аз го направих. Обадих се. — Клементин почуква с пръстена си по плота. За разлика от миналата нощ при баба ѝ гласът ѝ е възвърнал силата си. — Проверете в компютъра.