Охранителката натиска няколко клавиша и когато лицето ѝ се отпуска, става ясно, че съм бил прав да доведа Клементин. Но когато си вземам картата и новия стикер, а пазачката ни прекарва през скенера, става ясно също, че Клементин не е съвсем готова за танц на победата.
— В дъното на коридора — насочва ни охранителят. — Придружителят ще ви посрещне горе.
Дебелата стоманена врата от лявата ни страна се отваря с глухо изщракване и се отправяме към сърцето на сградата. Ала само след две крачки стигаме до друга метална врата. Тя е затворена. Системата е същата като в затворите — следващата врата не се отваря, докато предходната не е затворена. По този начин пациентите са лишени от възможността да избягат.
Зад нас първата врата се захлопва. Аз съм едва на половин крачка зад Клементин. Виждам само тила ѝ и черната бенка върху извивката на врата ѝ. Но не е нужно да владееш свободно езика на тялото, за да забележиш колко е скована. По-трудно ѝ е, отколкото вчера. Вече знае пред какво се изправя.
— Не е нужно да го правиш — шепна.
Тя не поглежда назад.
— Клеми, съвсем сериозно — добавям. — Ако искаш, просто изчакай тук.
— Как така не ме попита за снощи? — изстрелва тя.
— Я почакай. Караме ли се сега? За целувката ли говориш?
— Забрави за целувката. Миналата нощ. Това, което видя с баба… Защо не ме попита за него?
— Попитах те. Ти каза, че не искаш да го обсъждаме.
— Е, сега искам. Особено когато започвам да се задушавам в тази малка метална кутия.
Ново метално изщракване ни кара да подскочим едновременно… следващата врата се отключва и виждаме друг лимоненозелен коридор с асансьор в далечния край. Клементин не се помръдва, макар да изглежда, че се опитва. През последните няколко дни съм я виждал да бъде силна и слаба, безстрашна и ужасена, мила и грижлива. Има толкова много Клементини в това тяло. Ала стигне ли се до нейното семейство… особено до баща ѝ… момичето, уж подготвено за всичко, ми показва, че не е подготвено дори за собствената си несигурност.
— Не съдя за теб въз основа на отношението на баба ти.
— Добре, не го правиш. Но въпросът не е само как тя се отнася с мен. Въпросът е как аз ѝ позволявам да се отнася с мен. Вчера видя, че не съм… когато тя… — Клементин свива устни. — Не съм много добра с нея.
Стоя там, преструвайки се, че снощи не съм видял точно това.
— Понякога си толкова силна, дори забравям, че нещо е в състояние да те нарани.
Тя поклаща глава.
— Всеки може да бъде наранен.
Кимам с глава, а си мисля за велосипеда на Айрис: все още стои в моя гараж, случайно забравен. А Айрис обича този велосипед. Но не идва да си го прибере.
Гледам бенката върху врата на Клементин и тя ми напомня, че в живота няма по-голяма близост от това да те разбират. И да разбираш някого другиго.
— Откога се грижиш за баба си? — питам най-накрая.
— От четири години. Откакто майка умря. И, да, добре е да се полагат грижи за възрастните хора, знам, но… да живея с проклета стара жена… да нямам работа… което също, да, трябваше да ти кажа… да разбера, че Нико е мой… нали разбираш… Не искам животът ми да бъде симфония… Но и не съм си помисляла, че ще се окаже кънтри песен.
— Да, но… все пак е по-добре, отколкото да осъзнаеш, че животът ти е музика за асансьор.
— Някои хора обичат асансьорна музика — възразява тя.
Поглеждам я. Гледа твърдо, безстрашно среща погледа ми и това ми напомня защо точно нейната поява ме изтръгна от безопасния зимен сън, в какъвто се бе превърнал животът ми. Дори когато е уплашена, това момиче не се страхува от нищо. Или поне аз не ѝ вдъхвам страх.
Тя продължава да се взира в мен, а аз изпитвам желание да я целуна отново. Искам да я целуна като миналата нощ; сега е моят шанс… истински втори шанс във всякакъв смисъл. Златният миг, когато Земята спира да се върти, облаците се разпръскват и получавам възможността да кажа съвършените думи, и да докажа, че наистина мога да променя живота си.
— Ами… Ммм… баба ти… — заеквам. — Ракът ѝ е много лош, а?
— Да. Лош е. — Клементин тръгва по коридора. — Но ми запомни думите: баба ми има осемнайсет живота. Ще ни погребе всичките и ще танцува степ на нашите гробове.
Проклинам се и ми се иска да си отрежа езика. Как е ракът ѝ? Това ли беше най-доброто, което успях да измисля? Защо просто не изтърся, че знам за бременността ѝ, и да постигна съвършения ужасен социален момент?
— Бийчър, мога ли да ти задам един въпрос? — Клементин натиска бутона на асансьора. — Защо всъщност дойде тук?