— Какво?
— Тук. Защо тук? — тя сочи нагоре. Три етажа по-нагоре, за да съм точен. Към баща ѝ. — Видя колко е луд. Защо дойде и се срещна с него?
— Казах ти и преди… от всички хора, с които говорихме, той пръв разгада невидимото мастило. Без него още щяхме да прелистваме речника.
— Не е вярно. Не е разгадал нищо. Твоят човек в Архива… в „Консервацията“…
— Диаманта.
— Именно. Диаманта — повтаря тя. — Диаманта го разгада.
— Едва след като Нико подсказа за наличието му. И, да, Нико може да е смахнат, но единствен той ни даде нещо, за да ни насочи в правилната посока.
— Значи сега Тот не е наред? Стига, Бийчър. Разполагаш с десетки други хора в Архива, специалисти по Войната за независимост. Имаш Диаманта и всичките му познания как Бащите-основатели са крили тайно разни неща. И вместо да се срещнеш с обучени професионалисти, ти отиваш при един параноичен шизофреник и при първото момиче, което си целунал в гимназията? Обясни ми какво всъщност целиш. Задачата ти може да те е довела тук. Но защо ме водиш със себе си?
Последвам я в асансьора, натискам бутона за третия етаж и я поглеждам, като се чувствам абсолютно объркан.
— Защо да не те доведа? Ти беше в онази стая, когато открихме речника. Лицето ти е на видеокасетата точно толкова, колкото и моето. А освен всичко друго Хазей знае коя си, Клементин. Мислиш ли наистина, че ме интересува единствено да предпазя себе си? Това е наш общ проблем. И ако смяташ, че не съм помислил за това от първия миг, значи наистина не ме познаваш. Пък и… Не можеш ли да си кажеш, че те харесвам?
Вратите на асансьора се затварят, Клементин отстъпва половин крачка и продължава да мълчи. Прекарала е дълги години сама между изчезналия баща, мъртвата майка и злата баба. Не знае какво е да правиш нещо заедно с някого.
Но според мен няма нищо против.
— Между другото — добавям, застанал до нея така, че сме почти рамо до рамо, — на някои от нас допада кънтри музика.
Клементин се изчервява и това силно ме изненадва. Асансьорът се издига, а тя се хваща за парапета зад нея.
— Трябваше да го кажеш преди две минути, гений… още когато ти възразих, че ми харесва асансьорната музика.
— Знам. Но се паникьосах. В крайна сметка го казах, признай, става ли?
След секунда, докато асансьорът забавя и спира, се протягам, внимателно отделям пръстите ѝ от парапета и вземам ръката ѝ в своята.
Тя е влажна и лепнеща. Покрита със студена пот. И пасва идеално в моята.
За момент оставаме така, облегнати върху парапета зад нас, погребани в този замръзнал миг, след като асансьорът е спрял, но преди вратите…
Вратите потръпват и се разтварят. Ниска чернокожа жена, облечена в розова блуза, подхвърля голяма връзка ключове на отворената си длан и явно чака, за да ни придружава през останалата част от пътя. Клементин ме е подготвила за това: за да се чувстват пациентите по-спокойни, служителите не носят униформи. По сребристия бадж на ризата личи, че е санитарка. Зад жената има друга метална врата, точно като онези на долния етаж.
— Вие ли идвате при Нико Адриан? — И хвърля бърз поглед на нашите документи за самоличност.
— Ние сме — потвърждавам, а жената завърта ключа в ключалката и отваря вратата. Мътни флуоресцентни светлини разкриват мрачна, мърлява зала и човека, който ни чака: поклаща се развълнувано на пети, застанал на прага със смутена усмивка и искрици в шоколадовокафявите очи.
— Казвах на всички, че ще се върнете — оповестява Нико с онзи монотонен глас, резултат от силни медикаменти. — Те въобще не ми повярваха.
Глава 73
— Татко ти или дядо ти? — попита мускулестото бяло хлапе със стегнато завързани военни боти, докато бръснарят щракаше с ножицата по тила му.
— Баща ми. — Лоран дори не погледна към ясната черно-бяла снимка на войник в пълна армейска униформа, подпряна до лъскавата синя бутилка „Барбазол“.
На снимката, аранжирана да изглежда като официален армейски портрет пред американското знаме, баща му стоеше обърнат към фотокамерата и закачлива усмивка огряваше лицето му.
— А тези лентички на гърдите му? — Клиентът се опитва да гледа нагоре, макар брадичката му да е притисната в гърдите.
Лоран беше чувал въпроса, защото много хора се бяха интересували какъв медал носи баща му на униформата си.
Забавното в случая беше, че въпреки снимката бръснарят рядко мислеше за баща си като за войник.
Стриктен адвентист от седмия ден, баща му беше пацифист, дълбоко отдаден на вярата си, и не желаеше да има нищо общо с военната служба. Ала три дни след Пърл Харбър, когато страната беше като зашеметена, а неговите молитви не му даваха необходимите отговори, баща му влезе в наборното бюро и се записа.