Ръцете му остават неподвижни на масата. Очите му играят, спират се върху мен. После върху Клементин. После върху празния стол до него. Според профила му той е много методичен. Но според начина, по който започва да хапе вътрешната страна на устните си, е също така и развълнуван.
— Бях прав, нали? — пита той. — За невидимото мастило…
— Да, беше прав. Изпращани са съобщения.
— Знаех си! Аз… — понижава глас и поглежда към кабината на сестрите.
Придружителката, която ни доведе, говори по телефона. Нико определено чува думите ѝ. И е достатъчно дълго тук, за да знае какво ще стане, забележат ли прекомерното му вълнение.
— Казах ти, че те изпитват — той се опитва да запази хладнокръвие. — Казах ти, нали?
— Всички сме подложени на изпитания — намесва се Клементин точно както репетирахме. — Такъв е животът.
— Ето го и твоето най-ново изпитание. — Вече се чувствам виновен, но знам, че сега е единственият ни шанс. — Върнато бе това съобщение.
Изваждам от предния джоб на панталоните си молива, забравен от президента Уолъс, и внимателно го поставям върху масата.
Глава 75
Ръката на Нико се стрелва по-бърза от змия, той грабва молива на президента и го претегля върху разтворената си длан. Очите му отново заиграват и попиват всеки детайл.
Накрая ни поглежда.
— Не разбирам.
— Моливът… вдлъбнатините… — подсказвам. — Смятаме, че съобщението е скрито в тях.
— В молива? — учудва се той.
— Във вдлъбнатините — уточнявам и ги соча.
Зад нас отеква ново „пук-пук“. Диетична „Д-р Пепър“ за друг пациент. Клементин подскача, а Нико примигва, когато кутийката сода тупва. Не губи от поглед молива обаче. Държи го за двата края и го върти бавно с пръсти, сякаш засуква камуфлажни мустаци. Поглъща всеки белег, всяка бразда, всеки детайл.
В крайна сметка ме поглежда, кафявите му очи надничат точно над молива.
— Какво пишеше с невидимо мастило?
— Моля? — изненадан съм аз.
— Посланието. В речника. Искам най-напред да разбера какво гласеше. Искам да ми кажеш.
— Не. Абсолютно не. — Поглеждам Клементин, която се взира през прозрачната маса в краката си. Няма да издържи още дълго.
— Това не е игра, Нико, нямам време.
— Тогава и аз нямам време за вас — предизвиква ме той.
— Добре. Тръгваме си. А ти си стой тук и чакай още две години следващия си посетител. — Ставам от мястото си.
— Седни.
— Не, няма да стане — отвръщам.
— Седни — повтаря Нико и навежда брадичка, като се опитва да говори тихо.
— Чуваш ли ме? Няма да стане. Или ми кажи какво пише на молива, или си прекарвай забавно остатъка от следобеда с безплатния си портокалов сок.
До мен Клементин се надига от мястото си, готова да си тръгне. Нико поглежда към празния стол до масата. Кима няколко пъти.
Каквото и да чува, моля се да е добър съвет.
— Не пише нищо — изрича Нико.
— Моля?
— На молива — кимва той. — Няма съобщение.
— Откъде знаеш?
— Виждам. Мога… Добър съм по схемите. Лекарите… Казаха ми… че виждам онова, което другите не могат. Бог ми даде този дар. — Отново поглежда към празния стол. — Знаците на молива… вдлъбнатините… няма нищо закономерно. Няма повторения.
— Значи Кръгът Кулпър… в миналото… никога не са използвали стари резки като шифър? — държа да се уверя аз.
— Това не са резки. Това са… нищо не е. Нищо не мога да видя. Сега ми кажи онова, което не споделяш. Кажи ми, какво беше написано с невидимо мастило — произнася думите категорично, сякаш не подлежи на спор. Клементин и аз стоим мълчаливо. — Явно си дошъл за помощта ми — заключава Нико. — Нямаше да си тук, ако не беше в задънена улица. Мога да помогна с…
Замълчава.
Схващам номера му. Нико не е хитър. Не е коварен. Той е смахнат, държи се като голямо дете и се мисли за превъплъщение на Джордж Вашингтон. Затова просто се опитва да ме накара да му кажа…
— Можеш ли да ми помогнеш? — питам вече отегчен, но все още достатъчно любопитен, за да продължа играта.
Вдига очи към кабината на сестрите и отново оглежда ярко осветената зала. На близката квадратна бетонна колона е залепен разпечатан на принтер лист с надпис:
Моля, нека гласовете са ниски,
а духът висок.
— Нико, с какво можеш да ми помогнеш? — повтарям.
— Знам за „Пурпурните сърца“ — казва Нико.
— Добре, приключихме… вече съм виждал този номер. — Изправям се.
— Къде отиваш? — пита Нико.
— Съвсем същото нещо направи миналия път, когато първо предложи да помогнеш, а после започна да ровиш из откачените си истории за духове