За моя изненада Клементин стиска китката ми и ме задържа на място.
— Какво за „Пурпурните сърца“? — намесва се тя.
— Медалите. Военните медали. Знаете ли кой е създал „Пурпурно сърце“?
— Джордж Вашингтон — отвръщам.
— Оценявам го. Оценявам, че познаваш историята ни — хвали ме Нико. — Да, Джордж Вашингтон го е създал. Това е един от първите медали, въведени в Съединените щати. Но той не го нарича „Пурпурно сърце“…
— Нарича го Знак за военни заслуги — прекъсвам го. — Получава името си поради факта, че самият медал представлява парче морав плат във формата на сърце. Какво друго искаш да знаеш?
— Знаеш ли колко „Пурпурни сърца“ е връчил Джордж Вашингтон? — пита Нико.
Този път мълча. Добър съм, но не съм Тот.
— Три — изстрелва Нико. — Само толкова. Три. Трима мъже, всичките от Кънектикът. Като част от наградата Вашингтон записва имената им в специална книга; нарича се Книга на заслугите. И знаеш ли къде е тази Книга на заслугите днес?
— В онзи склад с Ковчега на завета? — подхвърлям иронично.
— Никой не знае къде е. — Нико не долавя шегата ми и ни поглежда с въодушевена усмивка.
Клементин изглежда по-зле от вчера. Няма да издържи още много.
— Книгата на Вашингтон е изчезнала. Завинаги. През 1932 възстановяват наградата „Пурпурно сърце“ и тя се връчва на нашите военни и досега. Но и до ден днешен никой няма представа къде е оригиналната Книга на заслугите на Вашингтон с първите имена.
— И това е важно за нас, защото…
— Важно е, защото днес „Пурпурно сърце“ се дава на ранените в битка. Но първоначално, тогава, Знакът на Вашингтон няма нищо общо с раняванията. Точните думи на Вашингтон са, че е за изключителна вярност. Знаете ли какво означава изключителна вярност?
— Означава да бъдеш лоялен — отговарям.
— Означава да можеш да пазиш тайна — възразява Нико. — Не го знаех. Но го разбрах. Открих го след вашето посещение. Тук разполагам с много време.
— Давай вече по същество.
— Това правя. Но не ме слушаш. Подобно на твоя предшественик.
— Не ме сравнявай с предшественици. Не ме наричай Бенедикт Арнолд. Не започвай пак с дивотиите си за прераждания — предупреждавам го, все още застанал срещу него. — Ако искаш да те слушаме, се придържай към действителността.
Очите му пак заиграват. Гърдите му също се издигат и спадат бързо. Но за негова чест Нико прехапва устната си от вътрешната страна и се овладява.
— Първият удостоен с „Пурпурно сърце“ е двайсет и шест годишният Илая Чърчил — обяснява той. — Илая служил под командването на някой си — сигурно сте го чували — Бенджамин Толмадж.
Клементин ме поглежда.
— Толмадж е организаторът на първоначалния Кръг Кулпър — напомням аз.
— Тогава, когато погледнеш третото име в този списък… Дениъл Бисел от Уиндзор, Кънектикът… познай защо името му е включено в Книгата на заслугите? Той е един от най-добрите ни шпиони, успява да проникне в полка на самия Бенедикт Арнолд — очите на Нико играят по-бързо от всякога. — Според някои това е истинската причина Книгата на заслугите да изчезне. Не е открадната. Скрита е от самия Вашингтон, който събира най-добрите си хора и ги използва, за да изгради най-великата тайна част, позната в историята.
— Кръгът Кулпър — обажда се Клементин.
— Не те моля да ми повярваш — отбранява се Нико. — Но дори и за тайната история на Америка си има експерти. Позволи ми да ти помогна. Мога да ти помогна. Този свят познавам най-добре.
Изкушен съм да възразя, но и двамата знаем, че е прав. Става ли въпрос за конспирации, Нико има докторска степен.
— Кажи ми какво беше написано със симпатично мастило — настоява Нико. — Кажи ми и аз ще споделя каквото знам. Ако не успея, тръгнете си и приключваме.
Поглеждам Клементин — отговаря с неловко свиване на рамене. Няма какво да направя, освен да се съглася. След като се оказва, че моливът на президента очевидно е фалшива следа и все още недоумявам защо Уолъс ме повика в тази стая, какво имаме да губим?
Вадя от задния си джоб фотокопието на страницата от речника и го плъзвам по кръглата маса.
За разлика от преди, Нико не го грабва. Остава спокоен, отново положил длани върху масата. Навежда се напред и започва да чете думите. И тогава виждам как една дебела вена започва да се издува на шията му.
Ново силно „пук-пук“ се чува зад нас. Още една диетична „Пепър“ за друг пациент, млад азиатец с изрусена ивица коса по средата на главата като козина на скункс.
— Махай се, Саймън, това не е твоя работа! — изръмжава Нико, без да се обръща, и закрива фотокопието, притискайки го към гърдите си.