Азиатецът се заканва на Нико с пръст и се отправя към летящите врати, които водят към стаите на пациентите.
Едва забелязал го, Нико отново се съсредоточава върху фотокопието. Устните му мърдат, докато чете.
Устните му мърдат и когато го прочита отново.
Препрочита документа пак и пак. Вената на врата му набъбва повече от всякога.
Най-накрая ни поглежда… не е развълнуван, не е въодушевен… не е… нищо.
— Знам къде трябва да отидете — казва той.
Глава 76
Бръснарят имаше ръкавици в джоба си, но не си ги сложи.
И не защото не му беше студено. Тук… особено тук, в покритото със сняг гробище, времето беше смразяващо. И определено му беше студено.
Но засега му се искаше да го усеща.
Всъщност, докато вървеше по лъкатушещата циментова пътека през гробището Оак Хил, той осъзна, че този е бил истинският му проблем. Твърде дълго досега, особено през последните няколко години, не беше изпитвал студ, страх или каквото и да е. Вместо това сякаш беше приспан. И най-лошото бе, че не беше приспан от никого. Беше се приспал сам.
По същата причината днес беше дошъл тук.
Знаеше, че не бива. Палмиоти щеше да се вбеси, ако разбереше, че е предприел този мъчителен преход чак дотук в снега. Но когато забеляза надгробната плоча, изваяна във формата на младенец в одеяло, бръснарят нямаше как да не се попита с какво друго се бе приспал.
Живееше във Вашингтон едва от няколко години. Но и това беше достатъчно, за да разбере откъде всъщност дърпат конците. В момента Палмиоти беше на служба в Белия дом. И лично място за паркиране в Белия дом. И най-добрият му приятел седеше в Овалния кабинет. А всичко, с което бръснарят разполагаше, бяха висок наем за бръснарския стол и чифт президентски копчета за ръкавели. Така че, ако наистина настъпваше моментът торнадо да изтръгне къщата, Лоран знаеше върху кого най-напред ще се стовари тази къща.
Затова, по дяволите, трябваше да дойде тук и да започне да усеща тези неща сам.
Но когато направи първата си стъпка в снега встрани от циментовата пътека, чу слабо ромолене на гласове зад себе си.
Като се привеждаше и се криеше зад дърветата по краищата на просторното открито гробище, Лоран можеше без никакви затруднения да остава далеч от погледите. Тук никой не търсеше нищо друго освен мъртвите, ето защо мястото беше перфектно за тайник.
В далечината двата гласа спореха и се караха, явно твърде заети, за да забележат какво всъщност става на гробището.
Все пак, за да установи кой вдига шума, Лоран надникна иззад ябълковото дърво едва когато те стигнаха до връхната точка на пътеката.
Това е той, помисли бръснарят, докато студът се впиваше между тънките кости на пръстите му.
— Спри! — извика момичето на младежа с пясъчноруса коса.
Той не я слушаше. Но беше там. Онзи, който можеше да им отнеме всичко, за което бяха работили.
Бийчър.
Глава 77
— Бийчър, спри!… — вика Клементин и бърза зад мен.
Продължавам да бягам, дробовете ми започват да горят от студ, обувките ми са пропити от сняг, докато се катеря по циментовата пътека покрай двоен надгробен паметник с изящно изваян от камък бухал, политащ от върха.
Гробището Оак Хил несъмнено е за хора с пари. Но ако Нико е прав, то е също и за хора, притежавали нещо много повече от това.
— Бийчър, действай умно! — добавя Клементин. — Не се втурвай, без да имаш представа къде отиваш!
Права е, но благодарение на джипиеса в телефона ми знам точно къде отивам.
„542 стъпки на северозапад“ е изписано със светещи зелени букви. Има дори и червена цифрова стрелка, за да ме насочва в правилната посока. Но когато го поглеждам, за да проверя, телефонът започва да вибрира в ръката ми.
Изписва се името на единствения архивист, за когото знам, че е член на сегашния Кръг Кулпър. Далас.
— Бийчър, това е! Разгадал си я! — изстрелва Далас, преди дори да кажа „здравей“.
Наясно съм за какво говори. За бележката. Невидимото мастило. „Двайсет и шест години са много време, за да се запази тайна. Напиши отговор в: NC 38.53.628 или WU 771.377“. Още щом я намерихме, разбрахме, че тези номера не са библиотечни сигнатури. Затова продължихме да мислим: „Какво е NC? Какво е WU?“
Докато Нико не каза, че са друг стар трик на Джордж Вашингтон.
— Нико я разгада — напомням му.
— Въпросът е, че е бил прав. Един от нашите… работи във Върховния съд… потвърди версията на Нико: Вашингтон пишел такива дълги неясни писма, сякаш не казвали нищо… докато не прочетете само първата или третата, или която и да е буква от всяка дума. Когато опитахме тук, се оказа точно така: NC и WU станаха…