— Не ми казвай, че ще се върнеш в „Света Елизабет“ — гледа ме въпросително Далас, макар вече да знае отговора.
— Налага се — отговарям и тръгвам по-бързо. — Трябва да си върна взетото от Нико.
Глава 84
Беше нещо, което онзи с неподстриганата брада… Далас… нещо, което Далас беше казал.
Утринното слънце се впиваше в купчините мръсен сняг, а бръснарят, втренчен с присвити очи през предното стъкло, с учудване констатираше внезапното умножаване на магазините за алкохол и перални в квартала. Имаше, разбира се, и бръснарница. Винаги има бръснарница, помисли си при вида на ръчно изписаната с големи червени букви табела „Подстрижки и прически“.
С приближаването към червения светофар натисна спирачките и си каза, че не съжалява, задето се задържа на гробището. Беше готов. Беше постигнал мир със себе си. Но когато чу онези думи от устата на Далас, разбра, че е необходимо да провери още една кутийка.
Преди двайсет и шест години беше действал прибързано. Ала поглеждайки сега назад, не съжаляваше. В онзи момент беше направил възможно най-доброто.
Точно както правеше и сега.
Светна зелено, той завъртя волана за остър ляв завой и за части от секундата поднесе в сивата киша. Все пак колата намери сцепление и Лоран разбра, че е близо.
Това беше.
Знаеше го още щом видя сградата в далечината.
Знаеше го, докато усещаше бръснача с право острие, който все още го зовеше от джоба му.
Знаеше го, когато съзря паркирана на върха на хълма сребристата кола, шофирана от Бийчър.
И го знаеше, забелязвайки отстрани на главната порта тънките черни букви, изписващи същите две думи, отронили се от устните на Далас в гробището.
„Света Елизабет“.
По-висшето добро най-сетне щеше да бъде сторено.
Глава 85
Отне ми деветнайсет минути да оставя Далас пред Архива, единайсет минути да стигна със сребристата му „Тойота“ обратно до „Света Елизабет“ и цели четирийсет секунди да постоя отвън, докато обмисля историята си, преди да отворя предната врата на сградата на Нико.
— Аз… здравейте… съжалявам… Мисля, че си оставих бележника горе — правя се на идиот пред пазачката и вдигам временния пропуск, даден ми лично от нея преди малко повече от час.
Пазачката с бретона забелва нагоре очи.
— Само по-бързо — подканя ме тя, а стоманената врата се отваря със звучно прещракване и аз за втори път днес минавам през металния детектор.
— Не се безпокой. Ще бъда като светкавица — обещавам ѝ.
Старая се да стоя неподвижно и се боря с тялото си, което следва ритмичното поклащане на издигащия се асансьор.
Когато преди час стоях тук, държах ръката на Клементин. Сега се вкопчвам здраво в тази мисъл, макар че тя с нищо не ме успокоява.
Вратите се разтварят шумно и излизам; чака ме същата чернокожа жена със същата голяма връзка ключове.
— Забрави си бележника, а? — пита тя със смях. — Дано да нямаш никакви телефонни номера в него. Ако не искаш Нико да се обажда на близките ти.
Правя се, че се смея заедно с нея. Тя отново отваря металната врата и ме води по коридора към дневната зала.
— Кристофър, ще му помогнеш ли? — И жената ме предава на едър санитар с прясно колосана бяла риза. — Още няколко посетители идват точно сега.
Тя ме оставя, а аз бързо оглеждам залата с флуоресцентно осветление: пациенти гледат различни телевизори, медицински сестри прелистват разни папки, някой дори пуска монети в автомата за напитки. Но когато поглеждам плексигласовата кръгла маса в ъгъла…
Нико го няма.
— При кого идваш пак? — пита едрият санитар, докато потупва възглавниците и оправя един от многото меки дивани.
— Нико — и вдигам пропуска сякаш е лична карта. — Бях тук при Нико, но мисля, че си забравих бележника.
И той оглежда района, като започва от кръглата маса. Познава навиците на Нико.
— В стаята си е, обзалагам се. Седемстотин и единадесет. — И ми сочи летящите врати в дъното вляво. — Не се притеснявайте, можете да отидете. На Нико са му разрешени посетители в стаята.
— Да… не… Ще бъда бърз. — Тръгвам към летящите врати.
Същевременно си припомням какво ми казаха най-напред: това е болница, а не затвор. Ала щом бутам вратите и от светлата дневна се озовавам в далеч по-тесния, по-тъмен, по-тих болничен коридор, внезапната тишина ми подсказва колко самотен съм всъщност тук.
В края на коридора има метално вътрешно стълбище, блокирано от дебела стъклена врата, та никой на този етаж да няма достъп до него. И все пак чувам леко потропване на стъпки, докато някой слиза няколко етажа по-горе.