Гледам номерата на стаите на пациентите и минавам най-малко покрай три с катинари от външната страна. Единият е заключен, здраво закрепен. Дори не искам да знам кой е там.
Стигам до стая 711, разкопчавам зимното си яке, за да спра да се потя. На вратата на Нико също има катинар, но тя е леко открехната. Осветлението е включено. Разбирам обаче, че вътре няма никого.
Поглеждам назад през рамо. През процепа на летящите врати санитарят все още ме наблюдава.
— Нико… — извиквам и почуквам тихо по вратата.
Никой не отговаря.
— Нико, там ли си? — питам и чукам отново.
Пак нищо.
Познавам този момент. Същият е като онзи момент в ПСИД: плашеща врата, забранено помещение и очевидна ясна възможност. Тогава казах на Орландо, че не бива да сме като героя от филм на ужасите, който отива да провери що за шум идва от гората. Работата е там, че точно сега имам нужда от онова, което е в гората.
Стиснал челюст, леко бутвам вратата и полъх с аромат на розова вода ме връща десетина години назад. Миризмата е същата като в старата къща на Клементин. Привеждам се напред, а синтетичната тъкан на зимното ми яке се отърква във вратата като шкурка. Протягам врата си още, за да видя…
— Какво, по дяволите, правиш? — отеква гневен глас зад мен.
Обръщам се и се оказвам пред висок санитар с кестенява коса… втори санитар стои там с гумени ръкавици и носи купчина картонени чаши в дълга пластмасова опаковка.
— Нямаш работа тук! — кара се санитарят вбесен.
— Другият санитар… човекът отпред… в бяло — заеквам и соча в посоката, от която дойдох. — Той каза, че Нико има разрешение да приема посетители.
— Кристофър? Кристофър не е санитар! Той разкарва количката за сок! И не си мисли, че не знам какво правиш…
— Да правя? Аз не правя нищо.
— Така казваш. Ама почти всяка година изниква някой от вас и се надява да получи автограф или да вземе някаква лична вещ. Миналата година някой беше пуснал Библия, по думите му принадлежала на Нико, купена на търг в иБей. Е, според тебе е готино, но нямаш никаква представа колко упорито работи Нико. Не му е лесно, разбра ли? Оставете човека да си живее проклетия живот.
— Аз съм… Искам да… Аз… Просто се опитвам да си взема бележника — пелтеча аз.
— Какво?
— Моя бележник. Бях на посещение при него по-рано. За проучване. Мисля, че си оставих бележника.
Санитарят вирва глава и ме изучава в продължение на цели две секунди. Решава да ми повярва. Сочи към летящите врати на дневната и обяснява:
— Нико си върши работата като чистач в административната сграда. Ако искаш да го питаш нещо, намери го там. Няма да влезеш в тази стая без негово разрешение. Знаеш ли къде е администрацията?
— Червената тухлена сграда, нали? — И се втурвам към вратата, спомнил си къде Нико хранеше котките. — Знам точно къде се намира.
Глава 86
— Хладно е днес, а? — пита младият охранител с голям златен училищен пръстен, когато намирам подслон от вятъра в затопленото фоайе на червената тухлена сграда.
— Аз съм от Уисконсин. За нас това е лято — с всички сили се опитвам да изглеждам спокоен, докато се приближавам до рецепцията и пак надрасквам името си в регистъра.
— Е, за кого си играл? — добавям и кимам към златната топка, гравирана на пръстена му.
— Гимназия на Флойд каунти. Във Вирджиния. Във втора дивизия, но все пак… щатски шампиони.
— Щатски шампиони — кимам, макар от гимназията да ме интересува наистина само едно.
— Значи ти си човекът на Нико? — пита пазачът.
— Моля?
— Обадиха ми се от другата страна и предупредиха, че идваш. Ти търсиш Нико, нали?
Преди да успея да отговоря, върлинеста чернокожа жена с яркочервени очила отваря заключената метална врата към останалата част от сградата. След като ме намериха пред стаята на Нико, няма да ми позволят да вляза в тази сграда без надзор.
— Вивиан ще те доведе обратно. — Пазачът махва към нещо, което изглежда като чисто нов детектор за метал. Но когато сестрата с червените очила прокарва картата си пред шикозния нов скенер, за да отвори вратата, разбирам ясно, че тук има далеч по-високотехнологична система за сигурност от старата огромна връзка ключове, на която разчитат санитарите в другата сграда.
— Значи сте репортер? — пита Червените очила, бута вратата и ме кани вътре.
— Не… не… просто… правя някои проучвания. — Тръгвам след нея.
— Както казах, репортер — дразни ме тя.