Тогава забелязвам надпис на стената:
Гериатрично психиатрично отделение
В коридора има празна носилка, празна инвалидна количка и най-съвременна медицинска масичка на колела. Всичко блести от чистота. Безкрайно чисто е. Дори и без професионалните дозатори за дезинфекциране на ръце по стените ще позная болница, когато я видя.
— Не знаех, че имате пълноценно медицинско отделение тук — споделям, когато минаваме покрай отворена стая и зървам възрастен мъж в болнично легло: закачен е за различни монитори и гледа с празен поглед в телевизора.
— Населението ни застарява. Имаме нужда от място, където да се грижим за тях. Споменете го в някоя от статиите си, вместо обичайните глупости, които пишат за нас.
На път е да каже още нещо, но когато достигаме нашата цел — бюрото на сестрите, своеобразен остров в средата на дългата зала, — тя спира, повдига вежди и се оглежда объркано.
— Всичко наред ли е? — питам.
— Да, аз просто… Нико току-що миеше пода тук.
Поглеждам към пода. Плочките наистина са все още лъскави и мокри.
— Дай ми половин секунда — казва сестрата, взема телефона от бюрото и бързо набира някакъв номер. Докато чака да иззвъни, проследявам мокрите ивици по пода към…
Там.
Само няколко метра по-напред по мокрия под личат две линии от колелата на кофа с парцал, които вървят успоредно като релси, а после правят остър завой надясно към една от стаите за пациенти.
— Трейси, виждаш ли Нико там? — пита сестрата по телефона.
Докато чака за отговор, следвам линиите с няколко крачки към отворената стая. Вътре осветлението е изключено, но слънцето свети през прозореца. Протягам врат и надничам зад ъгъла в стаята, но…
Нищо. Няма кофа с парцал… няма Нико… нищо, само друг пациент, закачен към друг комплект апарати.
— Страхотно, там ли е? — подвиква зад мен сестрата, докато все още говори по телефона. — Отлично. Страхотно. Разбира се, изпрати го долу, ако обичаш.
Тя затваря телефона, а аз хвърлям последен поглед към пациента в леглото. Той е около шейсетте и е подпрян на една страна, с лице към мен. Не е по негов избор. Зад гърба му са напъхани възглавници. Тялото му е вцепенено, ръцете му лежат в центъра на гърдите му, сякаш е труп. Правеха същото, когато майка ми беше оперирана от сърце: обръщаха я, за да се предотвратят раните от залежаване.
Най-странни са очите на мъжа — малки и червени като на прилеп. Пристъпвам в стаята; втренчил се е право в мен. Вдигам ръка, за да се извиня за нахлуването, но бързо осъзнавам… той едва мига.
Взирам се в очите му — там няма нищо. Той не вижда абсолютно нищо. Просто лежи, а цялото му тяло е вдървено като ръцете му…
Чакай.
Ръката му. На ръката му има нещо.
Лицето ми започва да гори, нахлула е кръв. Чувствам всяка кост в тялото си, тънка като хартия и чуплива като рибена кост, която е лесно да се скърши.
Не я видях отначало, когато влязох… бях твърде зает да гледам празните му очи, но тя си е там, избледняла и изтъняла на долната част на ръката му.
Татуировка.
Размазана, избеляла черна татуировка. На топка № 8.
Глава 87
Преди двайсет и шест години.
Джърни, Охайо
— Общо седемнайсет долара и петдесет и четири…
— Не… Задръж… Имам купони — прекъсна я едрият дебеловрат клиент, започна да вади снопчета смачкани купони и да ги подава на касиерката в супермаркета.
Тя поклати глава:
— Синко, трябваше да…
Най-после касиерката вдигна очи и погледите им се срещнаха. Тогава тя осъзна, че клиентът с окъсана черна тениска на някакъв състав и съответните пънкарски черни кецове „Конвърс“ не беше „той“. Беше „тя“.
— Аз… ами… Нека само… да пресметна тези… — взе да заеква касиерката и бързо отмести поглед.
След шестнайсет години живот със синдрома на Търнър Мини Уолъс знаеше как я възприемат хората. Беше свикнала със смутените погледи. Точно както беше свикнала с факта, че когато мине покрай касата и пристъпи в зоната за опаковане, всички служители, определени да помагат с покупките, някак си незабележимо се оказваха при другите каси.
Няма как да го избягна, хората винаги разочароват, помисли си Мини, докато сортираше кутиите евтина риба тон отделно от евтиния аспирин и опаковаше сама другите си покупки.
— Нов сбор… петнайсет долара и четири цента — обяви касиерката и пак хвърли крадешком поглед към широкия гръден кош на Мини и ниската, мъжка линия на косата ѝ. Мини го улови, макар че решеше черната си, подстригана на паница коса напред, с надеждата да скрие лицето си.