Мини прегърна за последно двете кафяви торби с покупки, притисна ги здраво към гърдите си, вдигна ги рязко и се отправи към автоматичните врати.
Навън сивото небе на Охайо все още беше изпъстрено с розови отблясъци, докато слънцето даваше път на мрака.
— Трябва ли ти помощ? — извика някакъв глас.
— А? — Мини изгуби равновесие и едва не изпусна торбите.
— Ето, чакай да… Ето. — Момчето с прекалено много гел в щръкналата кестенява коса пое двете торби, преди да тупнат.
— Човече, това тежи — пошегува се той с топла усмивка, докато вървеше до нея. — Ти си силна.
Мини го загледа, като най-после спря по-дълго поглед на лицето му. Познаваше го от училище. Беше с една година по-голям. Единайсети клас. Казваше се Грифин.
— Кво искаш? — попита тя вече подозрително.
— Нищо. Бях… Просто ми се стори, че имаш нужда…
— Ако искаш брат ми да ти купи бира, иди сам да го попиташ — посъветва го тя, защото отлично знаеше с какво се занимава Орсън, откакто си дойде за пролетната ваканция.
— Не… не е така… Само ме чуй — помоли я той и намести торбите, като разкри татуировката на ръката си. Черна топка № 8. — Надявах се… Не знам… може би… — Грифин спря на ъгъла, като с труд намираше думи. — Може би бихме могли да… да излезем някой път?
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се… да. Защото… Виждам те около училище, винаги с онази тениска на „Смитс“ — каза той, а големите бузи на Мини пламнаха в червено. — „Смитс“ са готини.
— Да, те са… те са доста готини — отговори тя, неспособна да направи нищо, освен да гледа право надолу, да изучава черните си „Конвърс“ и да се опитва с все сили да отвори ципа на коженото си яке, та той да види сегашната ѝ тениска на „Инглиш Бийт“, опъната силно по закръгления ѝ корем.
— Да, „Инглиш Бийт“ също са готини — добави Грифин и кимна одобрително, докато пак наместваше кафявите хартиени торби и хвърли нов поглед към нея.
Пресякоха улицата и Грифин посочи паркирания черен „Додж Аспен“, пребоядисан с евтина боя.
— Ако искаш, ще те закарам до вкъщи — предложи той.
— Не е нужно да го правиш.
— Знам. — И пак я погледна, този път по-продължително. — Но бих искал. Наистина бих искал.
Не това предложение свари Мини неподготвена. Нито усмивката му. А начинът, по който я погледна. Право в нея. Вече шестнайсет години само я зяпаха, но никой не я поглеждаше.
А Грифин го направи. Той я погледна. И се усмихна.
Продължаваше да се усмихва дори след като Мини срамежливо отмести поглед.
Тя се чувстваше като тапа, която изхвърча от бутилката, и не можеше да гледа настрани задълго. Изправи се пред Грифин без никакъв страх и впи очи в него.
— Добре — съгласи се и застана до колата от страната на пътника в очакване да ѝ отвори вратата.
Все още стиснал двете торби, той се наведе и посегна покрай нея, като се отърка в ръката ѝ. Беше толкова близо, че тя подушваше хляба „Уондър“ в торбата от магазина и газираната напитка с черна череша в дъха му.
Мини погледна право в него, чакаше го да каже нещо. Единственият звук беше приглушено: „Ха-ха-ха…“
Смях.
Идваше отляво. Тя проследи звука през рамо, точно до ъгъла, където две момчета, едното чернокожо с високо подстригана коса, другото бяло, с яке на „Оукланд Райдърс“, се хилеха.
— Не, Гуидо, сделката беше да я целунеш! — извика бялото.
— Губиш, брато! Играта свърши! — добави чернокожото.
— Не се разбрахме така! — засмя се Грифин.
Мини стоеше там и все още се опитваше да проумее.
— Я стига. Трябва да ми благодариш — обърна се Грифин към Мини. — Дадох ти цели две минути да почувстваш какво е да си нормален.
Мини изпита желание да изкрещи. Искаше да го удари. Тялото ѝ обаче се скова, а краката ѝ се разтрепериха. Но не, нямаше начин да се разплаче пред него. Нямаше начин. Опита да се овладее, но можеше само да гледа колко силно се смеят и тримата. От носа ѝ бавно потекоха два потока сополи.
— Чао, изрод. — Грифин пусна двете торби с продукти. Яйцата в едната се изпочупиха. От другата по тротоара се затър-каля кутия риба тон. — Наясно ли си колко много приличаш на момче? Кво имаш там долу, момчешки или момичешки части? — Грифин заби пръсти в чатала ѝ.
Треперенето на краката ѝ само се усили.
— Май са момчешки, а?
Мини поклати глава, като се бореше се сълзите.
— Аз съм момиче — прошепна тя.
— И твърдиш, че всички тези момичешки части работят? Няма начин — изстреля Грифин право в лицето ѝ. — Няма начин тези части да работят.
Мини гледаше как консервата риба тон се търкаля по улицата и се завърта на ръба си като подхвърлена монета, преди да спре.