— Прав съм, нали? — добави Грифин, докато консервата риба тон продължаваше да се върти пред колата.
Мини затвори очи, краката ѝ се разтрепериха още по-силно.
— Нямаш нищо действащо там долу, нали? — извика той. — Да те светна ли защо, животно? Бог е имал причина да го направи, не иска повече мелези като теб!
Краката на Мини най-после спряха да треперят. Тя усети как резултатът се стича по тях.
— Ти да не би да се подмокри?! — Грифин отстъпи крачка назад и направи гримаса.
Тази миризма…
— Така ли е? Ууу, гадно!
— Да не напълни гащите? — попита бялото хлапе.
— Изпусна се в гащите! — засмя се Грифин.
Мини направи крачка назад, но се спъна в продуктите и се стовари по дупе на земята с ужасно тупване, а Грифин и приятелите му се запревиваха от смях.
Консервната кутия остана да лежи на улицата.
Застанала на четири крака, Мини вдигна поглед към Грифин и татуировката му на топка № 8, но светът се размазваше пред нея в пороя от сълзи.
— Виж си лицето, направено за аборт, и вонята ти също! — изсмя се едното момче.
— Къде отиваш, човек-слон?! Забрави си храната! — извика Грифин, докато тя с мъка се изправи и хукна нанякъде. — Какво ще направиш? Ще кажеш на мама ли?
Тя не отговори. Затича с всички сили; опитваше се да не мисли какво се стича по краката ѝ, ала Мини Уолъс вече знаеше отговора. Знаеше точно какво още да направи.
Щеше да намери брат си.
Глава 88
Отстъпвам с препъване назад и се блъскам в ръба на отворената врата на болничната стая.
— Добра новина! — вика зад мен медицинската сестра с червените очила. — Нико е горе. Слиза насам.
Едва чувам думите ѝ. Твърде съсредоточен съм върху пациента с… топка № 8. Има топка № 8…
— Тт-ой ли е…? Това ли е…
— Спокойно. Той е добре — уверява ме медицинската сестра. — Намира се в ПВС. Постоянно вегетативно състояние. Така е, откакто постъпи тук. Но всъщност трябва да говорите с Нико. Молим нашите пациенти да идват и да участват в терапията му: да му пускат музика, да му разтриват лицето. Нико се кълне, че дори го е чувал да говори, само мънкане, разбира се.
Завъртам се и заставам срещу нея. За първи път сестрата вижда, че съм паникьосан.
— Добре ли сте? — пита тя.
— Така ли се казва? „Р. Рубин“? — чета името от медицинската диаграма, закрепена за леглото му. — Откога е тук?
— Всъщност тази информация е…
— Откога е тук! — избухвам.
Сестрата отстъпва назад пред изблика ми. Ейтбол не помръдва, очите му на прилеп едва примигват.
— От десет години — осведомява ме сестрата студено. — Сега ще ви помоля да напуснете. Ако искате да говорите с Нико…
Нико. За малко да забравя. Нико идва насам.
— Промених си решението. Не е нужно да се срещам с него. — Изнизвам се покрай сестрата и забързвам обратно към фоайето. — И не му казвайте, че съм идвал. Само ще го разстроите — предупреждавам я, убеден във всяка дума.
Бутам металната врата, втурвам се в хладния въздух на фоайето, а главата ми все още бучи в опит да пресметна нещата. Ако Ейтбол е тук… Не. Дори не си го помисляй. Не и преди да разбереш със сигурност.
— Е, стана доста бързо — обажда се пазачът с големия футболен пръстен от пропуска.
— Може ли? Регистърът ви за посетители — изтърсвам и соча към черната книга на плота пред него. — Трябва ли да се отпиша?
— Няма нужда. Ще го направя вместо теб.
— Нищо, нали съм тук — отварям книгата и вадя писалка.
Моето име е на последната страница. Нарочно обръщам на първата и преглеждам имената с възможно най-голяма скорост.
Щом Ейтбол е тук… Ако Нико е знаел или дори да не е знаел, няма начин това да е направено без чужда помощ.
Първата страница на препълнената книга датира от юни, преди повече от шест месеца. На ден има само по двама-трима посетители — това значително ме улеснява да видя кой е идвал в тази сграда преди пет месеца… преди четири месеца… преди три месеца…
О. Мамка му! Не… не може да бъде. Но е така.
Ребрата ми се свиват и се впиват в дробовете ми като тънките пръсти на скелет. Но преди да успея да реагирам, телефонът започва да вибрира в джоба ми.
Виждам, че е Далас.
— Готов ли си да припаднеш? — питам, щом вдигам.
— Не говори. Само слушай — настоява той. — Имаме спешен случай.
— Повярвай ми, спешният случай е тук.
— Не, Бийчър. Спешният случай е тук. Слушаш ли ме? Накарах някои от нашите хора да огледат информацията за Клементин, за да видя дали ще намерят нещо ново. И когато проверили адреса…