Беше подготвена. Винаги беше подготвена.
Но освен подготвена, тя беше просто щастлива да чува гласа на майка си.
Глава 5
В наши дни
Вашингтон, окръг Колумбия
— Не виждам какво толкова страшно е станало — казва Клементин в ПСИД.
— Не, не! Не я пипай! — изкрещява Орландо, когато посягам към малката папка.
— Защо? Цялата се намокри — възразявам и я изваждам капеща от локвата кафе.
— Можехме да я върнем на мястото ѝ — обяснява той.
— Подгизнала е. Погледни. Виждаш ли как е подгизнала?
Вдигам папката, за да види как капе от ъгъла ѝ.
— Да не мислиш, че е възможно просто да я набутаме обратно под стола, сякаш нищо не се е случило? Трябва да докладваме.
— Ландо, там ли си? В Хранилището всичко наред ли е? — изпращява глас от неговото уоки-токи.
И тримата се извръщаме към преобърнатия дървен стол и зейналата кухина на скривалището в седалката му.
— Да, абсолютно — докладва Орландо по своето уоки-токи.
— Добре, защото компанията идва — предупреждава гласът с пращене. — Службите казват, че тръгват след десет минути.
От Белия дом дотук има десет минути път. Но само три, ако пътуваш с кортеж.
— Трябва да се махаме оттук — казвам, докато се опитвам да попия кафето с моята лабораторна престилка.
Орландо продължава да оглежда стола. Отстрани, точно под седалката, има тесен процеп като на пощенска кутия, изрязан в парчето дърво, което свързва левия преден крак със задния.
— Имаш ли някаква представа какво е това?
Той поклаща глава, усмивката с лъскавите зъби отдавна се е стопила.
— Беше прав. Трябва да докладваме.
— Съгласен съм. Но нека да го обмислим.
— Бийч, ако някой използва тази стая като тайна пощенска кутия…
— Няма как да знаеш.
— Тайна кутия? — намесва се Клементин.
— Като тайник — уточнява Орландо. — Виждайки объркването ѝ, добавя: — Място, където оставяш нещо за друг човек; така не е нужно да рискуваш среща лице в лице. Все едно да залепиш нещо под пощенската кутия или в хралупа на дърво, или…
— … в стол — довършва Клементин, бързо схванала пълната картина.
С тесния прорез за поща отдолу е лесно да пъхнеш нещо в седалката на стола, а после да го извадиш през отварящото се двойно дъно.
— Значи, ако това ПСИД се използва само от президента Уолъс, а тук нещо е скрито за него…
— Или от него — уточнява Орландо.
— Не говори така. Не знаем как стоят нещата. Нищо не знаем — натъртвам аз.
— Вярваш ли си на думите? Наистина ли допускаш всичко това да е само някакво невинно недоразумение като в комедиен сериал? — пита Орландо. — Или просто се притесняваш, че ако подам официален доклад, името ти ще остане трайно свързано с каквито и да са тези президентски фъшкии, в които току-що нагазихме?
В ъгъла на папката една капка кафе се издува като бременна, но така ѝ не пада.
— Най-добре да я отворим и да видим какво има вътре — предлага Клементин, много по-спокойна от нас двамата.
— Не, не я отваряй — настоявам аз.
— За какво говориш? — пита Орландо.
— Гледал ли си филми на ужасите? Винаги идва момент, когато чуват звуци от гората и някой тъпак казва: „Да видим какво издава тези звуци!“ И тук, разбира се, вече знаеш, че той ще бъде номер едно при броенето на труповете. А… ние сме във филм на ужасите: точно в този момент тази малка папка е кутията на Пандора. Докато я държим затворена, докато не знаем какво има в кутията, все още можем да си тръгнем.
— Освен ако в кутията няма истинско чудовище — не мирясва Орландо.
— Орландо…
— Стига с това „Орландо“. Това ми е работата, Бийчър.
— А преди две секунди ми предлагаше да я върнем обратно.
— И все пак това ми е работата. Обикалям коридорите, проверявам документите за самоличност, затова се нарича „Сигурност“. Съжалявам, ако съм намерил нещо в читалнята на президента, но така стана. И ако той или някой друг извършва престъпление или пренася секретни документи във или извън тази сграда, наистина ли според теб трябва просто да отминем и да се преструваме, че не сме го видели?