Уолъс не отговори.
— Орсън, шегувам се. Но наистина мисля това, което казах преди малко: да присъстваш там… Сигурно не успявам да го изразя достатъчно, но…
— Мини, не е нужно да казваш нищо.
— Нужно е. А ти трябва да го чуеш. Просто искам да знаеш… целият ми живот… оценявам всичко, което си ми дал… — Тя посочи към паметниците и Мемориала. — Ти си добър брат.
Президентът кимна.
— Права си. Такъв съм.
Смеейки се, Мини го почука с розовия бастун. Ала като проследи погледа на брат си, осъзна, че Уолъс не гледаше паметника на Вашингтон. Гледаше надолу към павираната алея край Южната морава, където двама агенти на Сикрет Сървис съпровождаха към Югоизточния охраняван вход рус служител с вид като всички други млади помощници долу.
— Кой е този? — полюбопитства Мини.
Президентът на САЩ я погледна и излъга отново:
— Не е важно.
Глава 118
Наясно съм с желанието им да ме изхвърлят.
Иска им се да ме сграбчат за яката и да ме запратят в кофата за смет, както правят в старите комедии.
Двамата агенти от Сикрет Сървис ме придружават по павираната алея покрай Южната морава — аз вървя на две крачки отпред и все пак чувствам колко близо са зад мен.
— Тук такситата не спират — осведомява ме агентът с топчестия нос, докато чакаме да се отвори черната метална врата за пешеходци. — Иди една пресечка по-нататък. Там ще бъде по-добре.
— Благодаря — казвам, без да се обръщам към тях.
Униформената агентка в будката на охраната отдясно не откъсва очи от мен. Тя натиска бутона и магнитната ключалка изщраква.
— Желая ти безопасна нощ — добавя агентът с топчест нос, тупва ме по гърба и почти ме избутва през металната врата, когато тя се отваря. Доста е груб, дори за Сикрет Сървис.
— Надявам се посещението в Белия дом да ти е харесало.
Озовавам се отвън, вратата се затръшва, а аз оставам да се боря със студа, напъхал ръце в джобовете. За моя изненада десният ми джоб не е празен. Напипвам картонче, подобно на визитна картичка.
Изваждам го. Не е визитна картичка. Празно е. С изключение на ръкописната бележка, която гласи:
На 15-а и Еф. Таксито ще чака.
Хвърлям поглед през рамо към агента с топчестия нос. Вече е с гръб към мен и върви след партньора си обратно към резиденцията. Не се обръща.
Знам обаче, че той е написал бележката.
Препрочитам я. На ъгъла на 15-а и Еф улица. Точно зад ъгъла. Объркан, но също и толкова любопитен, тръгвам нататък. Постепенно ускорявам крачка, а с наближаването на 15-а улица вече тичам с все сили. Завивам зад ъгъла и ме блъсва въздушното течение покрай дългата страна на сградата на Министерство на финансите. В този час улицата е пуста. Ако не броим колата, паркирана на забранено място. Чака ме.
Не прилича на такси.
Забелязвам четирите ярки фара вместо обичайните два и разбирам кой е още преди да различа предната решетка на автомобила, върху която галопира хромиран кон.
Определено не е такси. „Мустанг“ е.
Правя няколко крачки към бледосинята кола. Прозорецът откъм пътническото място вече е спуснат и ми открива ясна гледка към Тот. Има вид на замръзнал, толкова спокойно седи вътре. Навежда се напред, за да ме види по-добре. Даже сляпото му око е изпълнено с бащинска загриженост.
Само при вида му ми е трудно да остана прав. Поклащам глава с мълчалива молба да не изрича: „Аз нали ти казвах“.
Той, разбира се, ме чува. От самото начало единствен той го прави.
— Всичко ще бъде наред — уверява ме най-накрая.
— Сигурен ли си? — питам.
Не отговаря. Просто се навежда през седалката за пътника и отваря вратата.
— Хайде, нека те закарам у дома.
Глава 119
Преди четиринайсет години
Сагамор, Уисконсин
— Бийчър… клиент на обратно изкупуване! — извика господин Фарис от канцеларията на антикварната книжарница.
За седемнайсетгодишния Бийчър не беше трудно да се втурне по пътеката между претъпканите рафтове, пълни със стари книги с меки корици. Забави ход едва когато видя кой го чака на касата.
Позна я в гръб само по дългата ѝ черна коса. Би я познал навсякъде.
Клементин.
Бийчър се промуши под повдигащия се тезгях и застана зад касата, като се опитваше да изглежда спокоен.
— Клементин… Здрасти.
— Не знаех, че работиш тук.
— Ами да. Аз съм Бийчър — и той посочи към себе си.
— Знам името ти, Бийчър.
— Е, ами… не… страхотно — молеше се да намери по-добри думи, но засега стигна дотук. — Значи имаш нещо за нас? — добави и посочи към синята щайга от мляко, която беше внесла вътре и сега стоеше до краката ѝ.