Човек. Двама души.
Той присви очи.
Сега всичко добиваше далеч по-дълбок смисъл. Ето защо не можаха да намерят книгата. Орландо не е бил сам в ПСИД. С него са били още двама души.
Единият е момичето. А другият? Онзи със смачканата на топка престилка и разрошената руса коса?
Архивистът го позна. Мигновено. Бийчър.
У Бийчър се намираше онова, което Кръгът Кулпър искаше.
Глава 14
На следващата сутрин телефонът ми започва да пищи в 7,02. Не го вдигам. Това просто е сигналът за събуждане от колегата, който ме кара до работата, и означава, че имам двайсет и четири минути, докато той пристигне. Но когато телефонът спира да звъни, започва будилникът. За всеки случай, ако обаждането за събуждане по телефона не свърши работа.
Имам две сестри, едната живее в района на Вашингтон, затова, вместо да ме буди със зумер, будилникът ми проговаря с роботизиран мъжки глас и обявява: „…Трийсет процента вероятност за сняг. Минус шест градуса. Предимно облачно до следобед“.
Това е официалната прогноза за времето от НОАА (Националната океанска и атмосферна администрация), където сестра ми Клаудия работи през последната година и половина, изучавайки приливите и времето, а понякога пише и текста, произнасян от роботизирания глас. И, да, знам, че не се изисква много „писане“, става ли дума да се каже „Предимно облачно до следобед“. И да, предпочитам да се будя с музика или дори с бръмчаща аларма. Но това го пише сестра ми Клаудия. Ще я подкрепя, разбира се.
Изчаквам роботът да ме осведоми и за останалата част от прогнозата, изритвам завивките и сядам, навел глава. Мама ни караше да казваме по една молитва всяка сутрин. Издържах до началните класове на гимназията, но и след това, както тя ме научи, не започвах деня си, без да покажа, че съм благодарен за нещо. За каквото и да е. Само за да ми напомня за мястото ми в света.
Затварям очи и мисля за… ммм… Опитвам се да си отговоря дали е добре, че Орландо поне почива в мир. И се радвам, че съм го познавал. Но когато става въпрос за какво съм благодарен, без значение колко много си мисля за Орландо… си представям как вчера Клементин дойде за първи път, увереността и топлината, които тя носи спокойно и комфортно като пръстените по ръцете си и пиърсинга на носа. Ала далеч по-запомнящ се е крехкият, уплашен израз, който тя не искаше да видя, когато се криеше зад мен между стелажите. Не защото е срамежлива. Или притеснена. Тя ме защитаваше от този свой израз. Спестяваше ми мъката, която носи със себе си животът ѝ, такъв, какъвто беше станал според нея.
Помагам на хората всеки ден. И разбира се, опитвам се да си кажа, че с всичките си действия в момента просто се старая да бъда добър приятел, и то няма нищо общо със собствените ми нужди или със случилото се с Айрис. Нито с факта, че за първи път от една година се събуждам тази сутрин, без да погледна към шишенцето с парфюм на Айрис, което все още не съм в състояние да изхвърля. Дори си казвам колко очевидно жалко е да запълвам празнините в собствения си живот с някакъв стар, въображаем пълнеж. Но истината е, че най-голямата заплаха за Клементин не идва от това кой е баща ѝ. Идва от факта, че тя, както и аз присъстваме на онази видеокасета от времето, когато бяхме в ПСИД.
Лентата все още я няма. Но дори и без аутопсия, знам защо умря Орландо. Както и краткия списък на следващите…
После се приготвям, без да губя време. Четири и половина минути под душа. Седем минути за бръснене, миене на зъбите и останалото.
„Дзън“, чува се от компютъра долу в кухнята, където държа лаптопа, който следи всички сутрешни наддавания в иБей. Градската ми къща не е голяма. Не е скъпа. И е в Роквил, Мериленд, а не във Вашингтон.
Но си е моя. Първата ми голяма покупка след близо сто сватби, плюс две години разработване на страничния ми бизнес в иБей и спестяване на правителствената заплата. Втората ми голяма покупка беше годежният пръстен. Винаги бях мечтал за него.
Всъщност, когато се спускам към долния етаж, на предпоследното стъпало на застланата с бежов мокет стълба минавам край спретната купчина от дузина картички. Всяка от тях представлява различна черно-бяла снимка на Статуята на свободата от 1901–1903 година. На последното стъпало лежи друга купчина черно-бели снимки на бейзболни стадиони от началото на 1900-те години. А из цялата кухня има още купчини: на плота — снимки на стари германски цепелини, върху микровълновата — снимки на влакове с парни локомотиви, върху хладилника — отделни купчини с кучета, котки, и множество стари автомобили, дори изпълват седалката на яркооранжевото кресло от 1960 г., купено от битпазара в Джорджтаун, на което седя винаги (всяка купчина с различен експонат от Панамериканското изложение през 1901 г. в Бъфало, Ню Йорк, включително и голям куп от парада на камилите).