— Заради станалото снощи ли? — попита агентът.
— Моля?
— Видях регистъра на повикванията. Президентът ви се е обадил в три часа сутринта?
— Не, нямаше нищо — махна Палмиоти. — Както винаги си беше разтегнал гърба.
— Да, винаги е гърбът — потвърди агентът. — Но в такъв случай мислите ли всъщност, че той трябва да работи сега?
Този път Палмиоти замълча. Човекът от Сикрет Сървис също не беше глупав.
— О, между другото, Мини пита за вас — агентът имаше предвид сестрата на президента.
Д-р Стюарт Палмиоти кимна учтиво и си погледна часовника. 7,36. Нов рекорд на Уолъс.
— Трябва ли да се притесняваме за нещо, докторе? — попита агентът.
— Не — отговори Палмиоти, загледан в червената лампичка над асансьора в очакване да светне… в очакване президентът на Съединените щати да слезе на долния етаж и да каже какво, по дяволите, става. — Сигурно просто е работил до късно.
Глава 16
— „Нов правописен речник на Ентик“? — прочита Тот релефните златни букви върху корицата на книгата, докато се вливаме в сутрешния трафик на движението по Роквил Пайк.
— Чувал ли си за него? — питам и намалявам радиото, което гърми с обичайната си плейлиста от стара кънтри музика на Уили Нелсън, Бък Оуенс, а в момента Кени Роджърс.
— Не закачай „Комарджията“ — заплашва ме той и бута ръката ми, но бързо се връща към книгата. — Изглежда, е… или поне това, което е останало от нея, е…
Той е сляп с дясното око, та се налага да обърне изцяло глава към мен, за да види разкъсаното гръбче на книгата и липсващите вътрешни страници. Същото е и когато кара кола (по закон има право), главата му винаги е обърната на четвърт към седалката на пътника, за да има по-добра видимост към пътя.
Повечето хора намират прилика между Тот и Мерлин със страшната му бяла брада и къдравата бяла коса, сресана назад, но в него има много повече от полковник Сандърс, особено със сивото карирано сако и неизменната каубойска вратовръзка. Смята, че с каубойската вратовръзка изглежда модерно. Има право. Ако сте в Скотсдейл, Аризона, и годината е 1992.
— Нека позная…, преди деветнайсети век, да кажем…
Тот издува бузата си с език, загадката вече му харесва. Дори сляпото му око проблясва. Повече би го развълнувал единствено флиртът с шейсетгодишната жена на салатения бар в кафенето. Но на седемдесет и две години Аристотел Тот Уестман би могъл да има и по-лоши слабости.
— Бих казал… около 1774.
— Близко си. 1775 — уточнявам аз. — Губиш си мерника.
— Така си е. Значи си предположил… какво?… Гражданската война?
Седя, без да казвам нищо.
— Погледни шевовете — продължава той и прокарва пръст по разцепеното гръбче и стърчащите изпокъсани конци. — През деветнайсети век всички твърди корици вече са машинно производство — два картона и гръб, залепени за страниците. А това тук е… това е изкуство. Ръчно зашити. Или са били ръчно зашити, преди някой да ги изкорми. Някой от нашите ли е?
— Тъкмо това се опитвам да разбера.
— Не си ли погледнал? Видя ли дали е в системата?
— Да, трябва. Ще го направя. Просто вчера беше… — поемам си дъх — вчера беше гаден ден.
— Не само за тебе. Видя ли вестника тази сутрин? — пита той и изважда сгънатия брой на „Вашингтон таймс“, пъхнат до седалката му заедно с „Вашингтон пост“ и „Балтимор сън“. — Изглежда, един от нашите служители е получил удар или нещо подобно.
Хвърля вестника в скута ми. Бързо преглеждам материала. Кратък е. Погребан на втора страница в секцията „Метро“. Не съм споменат. Не се споменават и съмнителни обстоятелства.
Дори и Орландо не е споменат по име (името на жертвата не се съобщава, докато семейството не бъде уведомено).
— Нямаше го в „Пост“ — коментирам аз.
— Разбира се, че няма да го има в „Пост“. Ако четеш само един вестник, ще получаваш само половината актуални новини според това за коя предубедена страна се е случило да се абонираш. Представяш ли си все пак? — пита Тот с нетрепващ глас. — Човек пада мъртъв в нашата сграда точно когато президентът Уолъс е на път да пристигне и точно когато ти обикаляш вътре с дъщерята на Нико Адриан, същия, който се опита да убие предшественика на Уолъс.
Седя изпънат, докато движението се забавя и рояк червени светлини на стопове блясват с рубинени усмивки пред нас. За Нико знаеше само жената, на която се обадих в Архиви II. Кари.
— Въобще не се преструвай на шокиран, Бийчър. Наистина ли очакваш Кари да намери регистри за постъпване в армията от някаква дупка в Уисконсин отпреди повече от двайсет години, без да поиска помощ?