— Не може ли да се обадим на…
— Тук няма обаждания. Няма среща, няма разговор.
— Но ако вие…
— Приключихме. Приятен ден. — Тя стиска и челюсти, и клепачи.
Поглеждам още веднъж към нея, после още веднъж към Дейвид Боуи. И когато се обръщам, за да си тръгна… стоманената врата, която води нагоре, се отваря с изщракване.
— Сигурен ли си, че може да се излиза тук? — пита Клементин, пристъпвайки колебливо зад мъж с прошарена рошава коса и шоколадовокафяви очи, разположени твърде близо едно до друго.
Отначало сивата коса ме обърква, но топчестият нос и тънките извити вежди… Боже, той изглежда точно като на видеото по Ютюб.
Нико. И Клементин. Насочват се право към мен.
Глава 28
— Господин Лоран, следващият ви клиент е тук — извика момичето от предната част на „Бръснарницата на Уол“, дълго тясно помещение, побрало седем бръснарски стола — всички в една редица, — ваксаджията Гари до входната врата и местния фаворит Джеймс Дейвънпорт, който подстригваше на първия стол.
Лоран я погледна от последния стол в дъното, но не отклони вниманието си от настоящия, най-жизненоважен клиент.
— Трябва да се връщам. Вече е късно — каза д-р Палмиоти от бръснарския стол.
— Никъде няма да ходиш. Още две минути. — И Лоран притисна електрическата машинка към тила на д-р Палмиоти. „Белене на картофа“, така дядото на Лоран наричаше почистването на космите на врата. Най-последната част от работата.
— Значи брат ти… — добави Лоран, макар добре да знаеше, че Палмиоти няма брат. — Ако се нуждае от помощ, навярно е редно да му я осигуриш?
— Не знам — отговори Палмиоти с брадичка, притисната към гърдите. — Не обича много-много да приема помощ.
Лоран кимна. Това беше стар проблем за президента Уолъс.
В такава близост до Белия дом почти всеки местен бизнес имаше закачени поне няколко снимки на местни политици, помогнали им с течение на времето. От 1967 г. насам в „Бръснарницата на Уол“ нямаше нито една. Нула. Дори онази от „Нюзуик“, на която Лоран подстригваше президента Уолъс точно преди встъпването му в длъжност. Сегашният собственик не желаеше да изглежда като човек, взел едната или другата страна в безмилостния свят на политиката. Но за Лоран празните стени представляваха студено напомняне, че когато във Вашингтон, окръг Колумбия, всичко се скапе, той е единственият човек, на когото наистина може да разчита.
— Само не забравяй да го поздравиш от мен — напомни Лоран, довършвайки работата си по врата на лекаря. — Кажи му, че е в моите молитви.
— Той знае, че е. Знаеш, че го знае. — Палмиоти се стараеше с всички сили да не проличи колко неудобно се чувства.
Лоран не се изненада. Подобно на повечето лекари, Палмиоти винаги беше имал затруднения с вярата. За щастие, беше му лесно с приятелството.
Лекарят посегна към врата си, разхлаби бръснарската кърпа в червено, бяло и синьо и скочи от стола толкова припряно, че дори не се огледа в огледалото.
— Ти си магьосник, Лоран. Ще се видим скоро!
Палмиоти тръгна да плаща на касата, а Лоран се огледа и забеляза книгата с твърди корици и яркочервено заглавие „Проблем от Ада“, останала на рафта под огледалото.
Палмиоти беше на касата. Все още имаше време да му я върне. Вместо това Лоран отвори чекмеджето с резервните ножици и плъзна книгата вътре, без да отрони дума. Както обикновено.
Глава 29
— Притеснена си — подхвърля Нико на Клементин, докато я води покрай мен и тръгва към вратата, която ще ги изведе навън. Виждайки ме, Клементин едва не пада, но за нейна чест не спира. Просто ми хвърля поглед, сякаш пита: „Какво правиш тук?“
Обръщам се пак към пазачката в стъклената будка и се преструвам, че се регистрирам.
Ако си спомням историята (а аз винаги я помня), когато Нико стреля по президента, той твърдеше, че го е направил заради някакъв предполагаем древен план на Бащите основатели и масоните да завземат света.
Точно така.
Той е достатъчно луд. Излишно е да го влудявам още повече, като се конфронтирам или заяждам с него.
— Няма защо да си нервна — продължава Нико, забелязал притесненията на Клементин.
Отваря предната врата и излиза на студа. Вратата се тръшва зад тях и прозвучава по-силно от гръм в тихото помещение.
— К-какво стана… Остави го да излезе през вратата!
— … Той ще се върне веднага щом посетителката му си тръгне — пророкува пазачката зад стъклото. — Нашата цел е да ги лекуваме, не да ги наказваме. Нико си е спечелил правото да излиза като всеки друг.