— От къде на къде? Какво, по дяволите, става?
— Нико, моля те… той казва истината, не знае за какво служи книгата, не разполагаме с улики — намесва се Клементин, впила поглед в очите на баща си. Когато Нико впери поглед, повечето хора не издържат и отклоняват очи. Но не и тя. За Нико това има значение. Нейният поглед е хипнотизиращ като неговия. Той кимва на себе си бавно, а след това по-бързо.
— С книгата, с речника, Джордж Вашингтон се е свързвал със своя Кръг Кулпър — оповестява накрая.
— Как се е свързвал? — не разбирам аз. — В речника има само празни страници.
Нико оглежда охранителя, но не много дълго.
— Не виждаш вятъра, но знаеш, че го има. Точно като Бог. Знаем, че е тук. Чувстваме го. Не всичко може да се види толкова лесно.
Разгръщам речника — вътре е единствено ръкописният надпис.
Малко от другите страници не са изтръгнати…
— Всичко е празно — посочвам.
— Празни са, разбира се — съгласява се Нико, а гърдите му се повдигат и спускат още по-бързо. Вече не се интересува от охранителя. — Опитвате се да надхитрите Джордж Вашингтон — добавя, вече загледан в речника. — Той е знаел, че ще се опитват. Затова винаги е пишел с лекарството си.
— Лекарство?
— Това е било кодовото му име — уточнява Нико. — Така е наричал симпатичното мастило.
Глава 32
— Не ми вярваш — Нико се вглежда внимателно в мен. — Нормално е да мислиш по този начин.
— За какво говориш? — недоумявам. — Ти дори не ме познаваш.
— Грешиш. Много грешиш! — изръмжава той, а гърдите му се вдигат и спускат буйно.
— Имаш три минути! — вика пазачът зад нас, просто за да сме сигурни, че ни гледа. — Използвай ги.
Нико изшътква на двете котки в смокинги, които продължават да не му обръщат внимание. Клементин знае, че няма да си тръгна. Не и сега. Тя стои, все още с лице към нас. Но не иска да се приближи. Чула е достатъчно. Иска да си ходи.
— Кажи ми — продължава Нико развълнувано и сядайки отново на пейката, мушва ръце под бедрата си. — Когато намери тази книга… реши да я донесеш тук. От всички хора ти…
— Защо продължаваш да го повтаряш? — отвръщам гневно.
— Бенджи! — моли Клементин.
— Бенджи? — Нико се опитва да огледа картата ми за самоличност, закачена на гърдите ми. — Така ли се казваш?
— Името ми е Бийчър.
Очите му отново проверяват картата, на която пълното ми име е написано с невъзможно дребен шрифт. Той го прочита, без да се затрудни. Уайт, Бийчър Бенджамин. Започва да се смее. Aрогантен, задъхан смях през зъби.
— Нямаше как да бъде по-съвършено, нали?
Вече не е развълнуван, сега е напълно замаян.
— Да-да-да. Това е, нали? — пита той, обърнал докрай наляво глава. Сякаш говори с някого, който не е тук. — Това е доказателството…
— Нико… — казвам.
— …това го доказва, нали? Сега ни остава да…
— Нико, ако имаш нужда от помощ, мога да ти помогна.
— Да! — възкликва. — Ти ми помагаш. Не го ли виждаш? Да я последваш тук… да дойдеш да ме видиш… всеки живот… за живота на всеки си има причина…
— Нико, според теб това е изпитание за мен — прекъсвам го. — Защо да е изпитание за мен?
Срещу нас сивата раирана котка скача и кацва меко върху ръба на метално кошче за смет. При удара не се чува нито звук. Нико все пак трепва.
— Това е, Нико! Времето изтече! — провиква се пазачът и бързо се приближава. — Кажи довиждане…
— Откъде знаеш за тази книга? — настоявам. — Какво, по дяволите, става?
— Нямам представа какво се случва — отговаря Нико, по-спокоен от всякога, все още с ръце под бедрата си. — Не знам кой използва този речник и какво замислят. Но точно ти да го намериш… Такъв човек на книгата… и на име Бенджамин… като твоя предшественик.
— Чакай. Моят предшественик? Кой е моят предшественик?
Нико замълчава и отново се извръща наляво. Устните му не се движат, но виждам, че кима. Не знам кой е въображаемият му приятел, ала разбирам когато някой иска разрешение.
— Всички ние имаме души, Бенджамин. А душите ни имат мисии. Мисии, които се повтарят отново и отново, докато не ги изпълним.
— Нещо като прераждането ли? — любопитства Клементин в искрен опит да разбере, макар все още да не пристъпва и крачка към нас.
— Нико! Да вървим! — вика пазачът. — Веднага!
Той не му обръща внимание.
— Виждам кой си, Бенджамин. Виждам те също както индианските вождове са видели Джордж Вашингтон като момче. Те знаели кой е той. Знаели, че е избран. Точно както аз разбрах, когато те видях.
О, тогава в това има много по-дълбок смисъл, мисля си.