Точно обратното на Айрис.
— Клеми… — избоботвам, без да съм в състояние да изрека и дума.
— Бенджи… — отвръща тя, а бузите ѝ се разтягат в усмивка, назовавайки ме с името, с което ме наричаше мама.
Синапсите в мозъка ми пламват и се озовавам отново в църквата, в деня, когато за първи път разбрах, че Клементин никога не е виждала баща си (майка ѝ била на деветнайсет и никога не ѝ разкрила кое е момчето). Моят баща почина, когато бях на три години.
Тогава, съчетано и с целувката, мислех, че това прави от Клементин Кей моя съдба, особено през трите седмици, докато тя си стоя у дома с мононуклеоза, а мен ме избраха да ѝ нося домашните задачи. Щях да стоя в нейната стая, близо до нейната китара и сутиена ѝ. (Аз. В пубертета.) И изпитах толкова непоносимо вълнение, че щом почуках на входната врата, точно там носът ми започна да кърви.
Наистина.
Клементин видя всичко, дори ми даде марля, която навих на нескопосни фитили и ги затъкнах в ноздрите си. Бях дребното момче. Лесна плячка. Но тя никога не се подигра, никога не ми се присмя, на никого не разказа историята за кървенето на носа ми.
Днес вече не вярвам в съдбата. Вярвам обаче в историята. Тъкмо това Орландо никога няма да разбере. Няма нищо по-могъщо от историята, тя е единственото общо нещо, което имам с тази жена.
— Ясевиж — произнася тя с дълбок, но напевен глас, който звучи, сякаш пее дори когато просто говори. Същия глас, само по-дрезгав и по-износен, го помня от гимназията. През последните няколко години е работила в малко джаз радио в щата Вирджиния. Разбирам защо. Още с първия звук познатото весело гъделичкане запълзява под кожата ми. Чувството, че всичко е възможно.
Смазващо.
През изминалата година съм забравил какво е да се чувстваш така.
— Бийчър, толкова си… Толкова си готин!
Сърцето ми затуптява отново и едва не пробива дупка в гърдите ми. Не изрече ли тя току-що:
„Това ти ли си, Бийчър! Станал си страхотен!“
Трябваше да бъде моята реплика. Аз трябваше да я кажа, мисля си, докато вече търся нова.
Измисли нещо хубаво. Нещо мило. И истинско. Това е твоят шанс. Дай ѝ нещо толкова съвършено, че да мечтае за него.
— Ммм… ъъъ… Клеми — подхващам най-накрая, като се поклащам от пръсти на пети, загледан в пиърсинга на носа ѝ: лъскаво сребърно винтче, проблясващо точно пред мен. — Искаш ли да отидем да видим Декларацията за независимост?
Убийте ме сега.
Тя навежда глава, а аз я чакам да се разсмее.
— Иска ми се да можех, но…
Бръква в чантата си и вади сгънат лист хартия. На китката ѝ две старинни дървени гривни изтракват една о друга. За малко да забравя истинската причина за посещението ѝ.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — пита Клементин.
— Я стига — махвам аз. — Мистериите са моята специалност.
Глава 2
Преди седемнайсет години
Сагамор, Уисконсин
Всички разбират кога ще стане сбиване в училищния двор.
Няма нужда никой да обелва и дума, то е телепатично. От древността до днес човешкото животно знае как да намери боя. А седмокласниците знаят как да го намерят по-бързо от всеки друг.
Така беше и в онзи ден, следобед, докато всички бяха сънливи след хавайския пунш и бисквитките „Орео“, когато Винсънт Палини открадна баскетболната топка на Джош Уърт.
В интерес на истината топката не принадлежеше на Джош Уърт, а на училището, но Палини не му я взе заради това.
Що се отнася до племената в седми клас, Палини беше от войнственото племе, свикнало да си взема и онова, което не му принадлежи. Джош Уърт беше от племето на пълничките и се различаваше от мнозинството по рождение с IQ на гений и родители, които му бяха казали никога да не го крие. Плюс това фамилията му беше Уърт, от букви, подредени точно по този начин — W-E-R-T — на клавиатурата на всеки компютър.
— Върни ми я! — настоя Джош Уърт, но не използва своя голям мозък и направи грешката да привлече вниманието към случващото се.
Палини пренебрегна искането му, без дори да го погледне.
— Искам си топката! — продължи Джош Уърт със свит стомах, като се опитваше с всички сили да запази присъствие на духа.
По това време племето на седми клас вече започваше да се събира. Те знаеха какво щеше да се случи.
Бийчър беше един от тях. Както и Уърт, Бийчър също бе роден с мозък. На три Бийчър вече четеше вестници. Не само комиксите или спортните резултати. Целия вестник, включително некролозите, които майка му позволи да чете, когато баща му умря — Бийчър беше едва на три.