Обръщам се към седалката на пътника и се привеждам към Клементин. Тя замръзва, но не се отдръпва. Навеждам се още по-близо, съвсем бавно, пръстите ми се плъзват по бузата ѝ, докосват кичурите на късата ѝ черна коса. Когато устните ми докосват нейните, ме изпълва нейният вкус, смесица от карамел и нотка на праскова от гланца ѝ за устни.
На този свят има големи майстори на целувката. Аз не съм от тях. Не съм сигурен дали и Клементин е от тях. Но е дяволски близо.
— Станал си по-добър след Битката на бандите — прошепва, като си поема бързо дъх.
— Спомняш си?
— Стига, Бийчър… Как бих могла да забравя първата си целувка? — пита тя, а последните няколко срички затрептяват на устните ми.
След секунди аз вече не съм наведен над нея. Тя е наведена към мен.
Замаян съм от нейния аромат… от това как късата ѝ черна коса се плъзга по бузата ми… как ръката ѝ се спуска надолу по гърдите ми и се промъква толкова близо до всичко, което усещам в панталона си.
Зад нас порой от червени светлини се изисипва върху задното стъкло. Едва чувам сирената от полицейската патрулка, вече е на две коли зад нас и се опитва да ни накара да се движим.
Поемам си дъх и бавно се отдръпвам.
— По-добре ли се чувстваш? — пита тя.
— Определено по-добре. Но и доста ужасен, че все още сме на този мост.
Засмива се кратко. Но когато се отпуска обратно на мястото си, сключва вежди със съвършено нов израз… тъжно мълчаливо признание, което не съм забелязал никога преди. Сякаш още една нова врата се е отворила… а аз започвам да разбирам, че в нея има десетки от тях… и най-накрая виждам какво има вътре.
— Ние сме ужасени — поправя ме тя, докато продължаваме напред и оставяме моста зад себе си. — Така разбираш, че си жив, Бийчър. Добре дошъл в настоящето.
„Моля, направете… ляв завой“, обявява женският глас на джипиеса през мобилния ми телефон повече от час по-късно. — Посоката е… направо… наляво.
— Клеми, стигнахме — извиквам, натискайки спирачките на червената светлина, в очакване да завия към тясната ѝ пресечка. Както правех на всеки стоп, откакто напуснахме магистралата, проверявам в огледалото за обратно виждане. Не забелязвам никого.
Влизаме в градчето Уинчестър, Вирджиния, огромното тухлено общежитие. Изобилието от деца с раници ми подсказва, че сме в град с колеж. Но както при всеки град с колеж, и тук има добра и лоша част на града. Колкото повече наближаваме квартала на Клементин, студентите отстъпват място на редици къщи със заковани прозорци, на твърде много изоставени фабрики и дори заложна къща. Нека да е ясно: в добрата част на града никога не се срещат заложни къщи.
— Клеми, ние сме… Мисля, че стигнахме. — Завивам към дългата тъмна улица, обградена от порутени паянтови къщи. Половината улични лампи не светят. В последната секунда забелязвам такси, чиито слаби светлини завиват в пресечката, откъдето току-що минахме.
Преди две години Архивът беше домакин на обеден семинар с автор, който представи книгата си за въздействието на страха и неговата роля в историята. Той каза, че когато вървите по тъмна уличка и чувствате онези тръпки по врата, това не е просто лошо предчувствие, а биологичен дар от Бога, „Дарът на страха“, както го нарече. По думите му, ако пренебрегнете този дар, вървейки по тъмната уличка, и си кажете: „О, знам, сигурен съм, че всичко е наред“, тогава ще срещнете истинската болка.
До мен, докато продължавам да изживявам целувката ни, Клементин, отпуснала брадичка на ключицата си, е заспала дълбоко на седалката, изтощена от дългия път. Вече е доста късно и тихо. Вслушам ли се внимателно, ще чуя как се надигат и спускат гърдите ѝ, като диша. Но докато присвивам очи, за да прочета номерата на къщите, преминаваме покрай сграда с откачена от пантите врата и друга с надпис със спрей по фасадата: „Само ПВЦ тръби, без мед в къщата“. В този момент чувам единствено биологичния дар от Бога, който ми казва, че това не е мястото, където искам да бъда.
Зад нас кола завива в улицата, но след това променя намерението си и изчезва.
„Вие пристигнахте“, обявява гласът от джипиеса. Навеждам се напред и проверявам пак номера на къщата. 355. Тук е.