С рязко завъртане на волана завивам на най-близкото свободно място, точно пред къща без ограда със стар диван на верандата. Спомням си, че съм живял в такава къща. В колежа.
Докато паркирам колата, ръката ми се натъква на оставената между седалките чанта на Клементин; при удара се отваря. Забелязвам вътре ръба на лилав кожен портфейл, връзка ключове и лист хартия, който ме кара да се усмихна. Дори на слабата светлина от лампичката различавам какво има на него… аз като ученик и Клементин върху фотокопирана черно-бяла версия на снимката в рамка, която ми даде по-рано днес. Даде ми цветната. Но е запазила копие. За себе си.
— Света Богородице! Какво си направил на моето момиче? — чувам прегракнал от пушене глас отвън.
Подскачам от шума, оглеждам улицата, но не виждам никого.
— Ти! Чуваш ме!
Звукът ме отвежда по напуканите тухлени стъпала до входната врата на къщата на Клементин. Мрежестата врата е затворена, ала благодарение на отблясъците от телевизор вътре виждам силуета на стара жена с разрошена бяла коса.
— Тя обеща да ми се обади, а така и не се обади! — крещи жената, блъска вратата, която се отваря, и изскача навън на студа, облечена в избелял розов пеньоар. Хуква надолу по стълбите.
Право към нас.
Глава 49
— Клеми, моментът е подходящ да станеш…. — викам я и я разтърсвам, за да я събудя.
Отварям вратата на колата. Жената в края на шейсетте или по-скоро към седемдесетте години вече е на половината път надолу по стълбите. Тя е слаба и изненадващо висока, стройната ѝ осанка и естествена елегантност са притъпени от лекото прегърбване, плод на възрастта.
— И замръзвам! — крещи тя. — Къде, по дяволите, беше?
— Бабо, хайде да влезем вътре — увещава я Клементин; тя вече се е събудила и е излязла от колата.
Баба. Бабата на Клеми.
— Не ми казвай къде да ходя! — избухва бабата и присвива блестящите си сини очи, които направо светят в нощта. Стига до тротоара и бутва Клементин в гърдите с пластмасово шишенце от хапчета.
— С вечеря! Знаеш, че си вземам лекарството с вечеря! — Обръща се към мен и предупреждава: — Да не мислиш, че говоря за дрога! Рак на ректума. Имам рак в ректум. — Тя се потупва отстрани по крака. Не бях я забелязал досега — издутината на долнището от пижамата ѝ. Торбичка за колостомия.
— Що за човек те оставя, без да можеш да си отвориш лекарството?
— Бабо, съжалявам…
Отначало предполагам, че Клементин просто се опитва да смекчи възмущението на баба си. Забелязвам обаче как избягва да я погледне в очите… Тя е ужасена от тази жена.
Далеч вляво, в самия край на пресечката, се чува силно издрънчаване. Все едно бирена бутилка се търкулва по бетона. Клементин и баба ѝ дори не забелязват. Решавам, че е котка.
— Съжаляваш, разбира се — изсумтява бабата и грабва вече отворения флакон от ръцете Клементин. Отново се обръща към мен и добавя: — Кой си ти всъщност? Ти ли направи това с нея?
— Какво съм направил? — недоумявам.
— Бабо! — моли я Клеми.
— Знаеш ли колко струва тази химиотерапия? Двеста долара за шишенце, и то при наличието на осигуровка!
— Бабо!
Бабата спира и се втренчва пак в Клеми.
— Тон ли ми повишаваш?
— Не му говори по този начин.
Явно кипнала, бабата отваря уста и издава напред долната си челюст, сякаш насочва пистолет. Плаши ме до смърт. По изражението на Клементин разбирам, че не съм единственият.
— Знам, че искаш да умра — изстрелва бабата.
— Не искам да умреш — възразява Клементин. — Ако исках, никога нямаше да се съглася да се грижа за теб.
— Да се грижиш за мен? Аз да не съм котка! Това е моят дом! Ти живееш с мен!
В края на улицата се хлопва врата на кола. Хвърлям поглед настрани и се опитвам да преценя колко е далеч.
Няма начин да е котка.
— Ей… Клеми — правя опит да ги прекъсна.
— Няма да се карам с теб, бабо. Не и тази вечер.
— Защо? Защото приятелят ти е тук с хубавия си нов костюм? И се притесняваш да не види истинската ти същност… на момиче, загубило работата си в радиостанцията и е щастливо да живее с една стара дама?
Клементин замръзва. Баба ѝ стои изправена: добре съзнава какво ѝ причинява.
— Даже не си му казала, че си загубила работата си, нали? — пита старицата едва ли не с наслада. — Нека да позная, още се опитваш да го впечатлиш.
— Няма ли да престанеш? — Клементин се обръща към мен и добавя: — Щях да ти кажа, кълна се… просто по една лъжа наведнъж…
— Разбирам те абсолютно — прекъсва я старицата. — Момиче в твоето положение…
— Бабо! — избухва Клеми и гласът ѝ отеква из тъмната уличка. — Бийчър, наистина съжалявам. Късно вечер става заядлива.