— Я чакай, това Бийчър ли е? — пита бабата. — Онзи, по когото си падаше навремето? Я го виж, той е едно нищо!
— Не знаеш нищо за него! — сопва се Клементин.
— Нали го виждам сега!
— Не. Не можеш да видиш нищо. И сещаш ли се защо? — изръмжава Клементин, обръща се и се привежда плътно към нея на стълбището. — Защото дори в най-добрите си дни не си била и наполовина като него. Не можеш да му стъпиш на малкия пръст — изтъква тя, а баба ѝ прави малка крачка назад и се отдръпва на долното стъпало.
— Бийчър, съжалявам, ще ти се обадя утре — казва ми Клементин и тегли старицата за ръката. — Бабо, да вървим.
Нетърпелива да се скрие, тя се забързва нагоре по стълбите. Баба ѝ е на път да я последва, но в последния момент старата жена се извръща към мен, почувствала погледа ми.
— Какво? Съдиш ли ме? Стиска ли ти да го кажеш?
— Щастлива си, че я имаш — отвръщам.
Челюстта ѝ се измества и очаквам отново да я насочи към мен. Ала чувам единствено нейния тих шепот, като всяка сричка се изстрелва заедно тънка струя студен въздух:
— Я ти, Доблестният Дъдли, върви се шибай. Ако не беше ти да ѝ издуеш корема, тя нямаше да се забърка в тая каша.
Бръмченето в ушите ми става оглушително.
— Кка-кво?
— Мислиш, че съм сляпа, освен глупава, нали? Щеше ли да се върнеш тук, ако тя не те държеше за топките с тая история с детето? Кълна се в Христос, стават все по-тъпи.
— Бабо! Влизай! — вика Клементин.
С последен гневен поглед… предупреждаващ поглед… старата жена поема нагоре по тухленото стълбище, а торбичката за колостомия се люлее като махало в крачола ѝ.
Оставам неподвижен за миг.
Бременна.
Ако е вярно… със сигурност обяснява защо на Клеми ѝ се гадеше преди и, по-важно, защо именно сега изведнъж започна да търси баща си.
Докато всичко си идва на мястото… осъзнавам къде съм… сам в тъмното… без никого наоколо; трябва да се махам оттук.
Отварям вратата и сядам в колата на Тот. На седалката на пътника забелязвам черна кожена ръкавица. Пръстите са тънки. Определено е на Клементин.
Поглеждам към тухленото стълбище. И мрежестата, и входната врата са затворени. Но вътре още свети.
Трябва да я оставя на мира. Има си достатъчно притеснения за една нощ. Но ако я зарежа сега… Ще отнеме само секунда. И ще се уверя, че е добре.
Бутам вратата с лакът и я отварям.
Излизам навън и силен тласък отзад ме събаря с лице към тротоара. Боря се да спра падането, ала ръцете ми, „Щрак, щрак!“, са приклещени… заключени с белезници… Който и да е той, е силен. Ръцете ми са приковани зад гърба.
„Помощ! Някой да помогне“, искам да изкрещя, докато брадичката ми се удря в бетона, а въздухът е изкаран от гърдите ми. Остро коляно се забива в гърба ми и дълги силни пръсти натъпкват вонящ парцал в устата ми. Миризмата… Ужасна е… На изгоряла коса.
Опитвам се да изплюя парцала, силните пръсти обаче обхващат устата ми, защипват носа ми и по този начин ме принуждават да си поема още по-дълбоко дъх.
С лице, притиснато в тротоара, се мятам като риба, опитвам да се боря… за да се измъкна… да видя моя нападател. Второ коляно затиска гърба ми.
Завива ми се свят…
Не, не припадай!
Извъртам се отново, а той натиска лицето ми надолу, приковава лявата ми буза към студения бетон, който сега ми се струва мек и топъл. Сякаш се топи. Светът се разлюлява и продължава да пропада.
Последното нещо, което виждам отразено в лъскавия тас на „Мустанга“, е обърнатият с главата надолу образ на моя нападател, разкривен като в криво огледало.
Глава 50
Аз съм буден.
Бях в безсъзнание, сега съм буден.
Прескачам мигновено между двете. Не отнема време.
Очите ми се отварят и се взирам в ярки жълти цветя. Слънчогледи. Сестра ми обича слънчогледи.
Примигвам бързо и се опитвам да се приспособя към светлината. Светлината… дневна ли е?
Не, завесите са спуснати. Светлината е вътре. Чува се и бученето на централно отопление.
Мозъкът ми е разбъркан. Дали Клеми… Да… Спомням си… Клеми е бременна.
Уффф!
Клеми е бременна и брадичката ме боли. Боли много.
Раменете ми са схванати. Силно стягане ми обяснява защо. Ръцете ми все още са приковани с белезници зад гърба ми.
Поглеждам надолу; погледът ми се спира о стола, на който седя. Има подлакътници. Облечени в калъфи резбовани подлакътници. С ноктести лапи.
Поглеждам пак слънчогледите. Те са върху фина азиатска ваза на красива ръчно изработена масичка за кафе.