Все още се изумяваше, когато тя правеше такива неща… разгадаваше го толкова ясно… усещаше, че е буден. Беше щастлив да я има. Разбираше го по-добре след шест месеца, отколкото бившата му съпруга след почти двайсет години. И известно време си мисли точно за това, по-специално за тяхната нощ в „Четири сезона“, и за онова нещо с мрежестите чорапи, което бе направила за рождения му ден, с надежда да бъде от ключово значение за съня му.
Ала мислите на лекаря отново се върнаха към приятеля му, към съобщението, написано от президента, и към онзи кошмар в архивите, които, разбира се, пратиха Палмиоти право към нощното му шкафче, към телефона със златен президентски печат на корпуса.
„Ако има нужда от теб, ще се обади“.
Беше добър съвет. Но не вземаше предвид колко сложни са нуждите на президента. Всъщност на първо място тъкмо тези специфични нужди станаха причина за създаването на Кръга. На двата Кръга. И макар да беше достатъчно лошо, че някой е намерил случайно книгата, ако останалото беше вярно, ако вече бе намесена трета страна и оригиналният Кръг Кулпър се затваряше около… В медицинското училище го наричаха СС. Имаше същият акроним и в политиката. Сигурна смърт.
Палмиоти извади крака си изпод юргана с надежда да спре да се поти. Специалният телефон щеше да звънне всеки момент.
Но през следващия час и половина не се случи нищо.
Палмиоти се изкушаваше да се обади в Медицинската служба. Дежурната медицинска сестра там щеше да потвърди, че Уолъс е на горния етаж. Ала Палмиоти знаеше, че е на горния етаж. В този час къде другаде би могъл да бъде президентът?
Към четири сутринта лекарят още се въртеше и се превиваше, докато гледаше телефона и чакаше да иззвъни. Познаваше приятеля си. Знаеше какво би трябвало да се върти в главата му. Знаеше всичко, изложено сега на опасност.
Телефонът трябваше да иззвъни.
Но така и не го направи. Не и тази нощ.
И докато д-р Палмиоти лежеше втренчен в тавана, с крака, стърчащи от юргана, докосващ Лидия с една ръка, най-много го плашеше това безмилостно мълчание.
Глава 52
— Защо съм с белезници?
— Бийчър, чу ли изобщо какво ти казах току-що? — пита Далас.
— Защо съм с белезници?!
— За да не правиш точно това, което правиш в момента, а именно да изпадаш в истерия, вместо да се концентрираш върху голямата картина — отвръща Далас. — Сега. За втори път. Чу ли какво казах?
— Има два Кръга Кулпър. Разбрах. Но ако не свалиш тези белезници…
— Тогава какво? Ще пищиш? Давай. Пищи. Да видим какво ще стане. — И той сочи почти необитаемата стая.
Хвърлям още един поглед наоколо, все така прикован на мястото си. Не съм сигурен дали да вярвам, че наистина е възможно да съществува такова нещо като двестагодишна тайна шпионска организация. А дори и да повярвам, не съм сигурен дали въобще биха взели Далас. Но има само един начин да получа отговори.
— Къде сме всъщност? Какво е това място?
— Опитвам се да ти кажа, Бийчър. Не ме харесваш, знам. Никога не си ме харесвал. И това знам. Но се налага да разбереш две неща: първо, искам да те измъкна оттук… колкото по-дълго те държим далеч от погледите, толкова по-подозрително изглежда. И второ, аз съм на твоя страна. Ясно? Всички сме на твоя страна.
На път съм да избухна, но раменете ми са изтръпнали и решавам, че това е по-важно.
— Махни белезниците.
— Ще ме слушаш ли тогава?
— Не си чувствам пръстите, Далас. Махни белезниците.
Минава зад мен, вади нещо от джоба си и чувам две силни изпуквания. Кръвта нахлува обратно към китките ми, а той хвърля чифт пластмасови белезници в кошчето.
— Ето… вземи. — Посяга към библиотеката и ми подава квадратна коктейлна салфетка.
Дори не съм забелязал досега… цял рафт в библиотеката е пълен със скъпи марки ром, водка, уиски и т. н. За каквото и да се използва тази стая, то явно изисква добро питие.
Вади няколко кубчета от сребърна кофичка с лед и ги слага в моята салфетка.
— За брадичката ти — обяснява и изглежда изненадан, че не му благодаря.
— При Клементин… как се оказа там? — питам, притискайки леда до брадичката си. — Откога ни следиш?
— Не те следя. Опитвах се да говоря с теб, да те заваря сам. Искам да кажа, вчера в кабинета на Орландо… тази сутрин, когато Тот ме изгони. Наистина ли не забеляза колко често се появявах?
— Затова ме упои и ми сложи белезници? Това ли ти е решението? Изпратє ми имейл следващия път! Или почакай… просто се обади! Създава много по-малко главоболия!
Далас клати глава и сяда на кожения диван.
— Наистина не разбираш как стават нещата, нали? Лице в лице… това е единственият начин тайната да се запази. Проблемът е, че приближа ли се до теб, ти се измъкваш с твоята малка група. И не се обиждай, но… първата целувка от гимназията? На нея ли поверяваш живота си?