— Не съм ѝ поверявал живота си.
— Направил си го, Бийчър. Мислиш, че не си, но си го направил. Онова, което намери в оня ПСИД, цяло чудо е как се случи… истински дар от Бога е, че попадна на него.
Гледам го внимателно, докато произнася тези думи. Единствен той, освен Тот и Клеми, поне предполага как започна всичко, а това ми носи странно успокоение и ме кара да мисля, че говори истината.
— Но ти обещавам — продължава Далас, — не станеш ли по-внимателен… когато те получат потвърждение, че е у теб, ще те закопаят в земята по-бързо дори от Орландо. Това не е просто хипербола, Бийчър. Това е математика.
От леда на брадичката ми се стича студена струйка надолу по адамовата ябълка и под яката на ризата. Едва я усещам.
— Продължаваш да говориш за „те“. Онези, които видя да ме следят ли?
— Не видях кои са. Те ме забелязаха първи.
— Имаш предвид колата, която едва не зави в пресечката?
— Не беше просто кола. Беше такси. Такси от Вашингтон. Стигнало толкова далеч във Вирджиния. Дяволски дълъг маршрут, не мислиш ли, освен ако нямаш друг избор, защото си заел на някого колата си.
О, господи! „Мустангът“.
— Дали колата на Тот е…
— Колата му е добре. Докарахме я тук и му пратихме съобщение от твоя телефон, че ще го вземеш утре. Той не отговори. Виждаш ли накъде бия?
Знам точно накъде бие.
— Смяташ, че в онова такси е бил Тот.
— Нямам представа кой е бил, но знам със сигурност, че няма начин президентът да свърши това без помощта на някой вътре в сградата.
Салфетката с лед пуска втора струйка надолу по вътрешната страна на китката ми, към лакътя. Орландо го каза. Клеми го каза. Дори аз го казах. Но да чуя тези думи… президентът, не президентът на някоя безполезна компания, а президентът на Съединените щати. Не е само потвърждение, че съобщението в речника е било предназначено за Орсън Уолъс. Това е потвърждение, че когато става въпрос за живота ми… Неспособен съм дори да си го помисля.
— Кажи ми какво е в действителност Кръгът Кулпър — настоявам.
— Истинският Кръг Кулпър?
— Онзи, който е направил това. В който влиза президентът.
— Президентът участва и в двата.
— Далас, заявявам официално, че съм на път да прескоча тази масичка за кафе и да забия крак в зъбите ти.
— Не се опитвам да крия нищо, Бийчър. Не е така, кълна се. Но говорим за двеста години история. Ако искаш да разбереш какво са Кръговете Кулпър и днес, най-напред трябва да узнаеш откъде произлизат.
Глава 53
Клементин знаеше, че не е добре за нея.
Затова изчака къщата да утихне.
И затова заключи вратата на стаята си.
А после изчака още малко.
Достатъчно ѝ бяха изненадите тази вечер… най-вече целувката на Бийчър. Клементин знаеше, че той ще се опита… в крайна сметка ще се опита, което обаче не означаваше да я свари неподготвена. А и старицата вече беше направила достатъчно. Нямаше нужда да бъде там и за това…
За успокоение Клементин прошепна бързо: „Псст… Псст… ела тук, Парки“, на закръгления си рижав котарак и както винаги Паркър бавно се промъкна по облегалката на горскозеления диван до прегръдката на Клементин и потърка глава в дланите ѝ.
Любовта на котарака беше едно от малкото неща, на които Клементин можеше да разчита тези дни, и тъкмо тази мисъл внезапно изпълни със сълзи очите ѝ.
Спомни си как, когато се премести в щата Вирджиния, отиде в местния „Хоум депо“ да си купи грил за барбекю по случай Четвърти юли.
Спря един от служителите в оранжеви униформи — нисък мъж с напукани устни и алчни очи — и го попита:
— Има ли смисъл да похарча няколкостотин долара, за да си купя добър грил, или евтина скара от петдесет долара ще ми свърши същата работа?
Продавачът облиза напуканите си устни:
— Нека ти обясня така: аз съм човек на колите. Обичам автомобилите. Обичам всички автомобили. А най-вече обичам своя „Камаро РС“ и наскоро дадох над три хиляди долара, за да му монтирам люк. Така. Сега си зададай въпроса: защо някой ще похарчи три хиляди долара, за да инсталира люк на някаква стара кола от 1989 година? Искаш ли да знаеш защо? Защото аз съм човек на колите. Такъв съм. Това ме интересува. Та като гледаш тези грилове, най-добре се запитай… — Той си пое дълбоко дъх и се наведе към нея. — Ти момиче на гриловете ли си?
Нямаше нужда мъжът да казва нищо повече. Усмихната на себе си, Клементин грабна евтината петдесетдоларова скара и тръгна към касата. Не беше момиче на гриловете. Нито момиче на колите, нито момиче на дрехите, нито пък момиче на обувките.