Знаеше каква е. Тя беше момиче на котките.
Не, не като онези откачени любителки на котки. И, да, много хора обичат своите котки и им купуват сладки пластмасови играчки и скъпи драскалки. Понякога домашните любимци са най-добрите членове на семейството. Но има и такива, които ежегодно организират за котката истински рожден ден… или излизат на срещи единствено с ветеринари, лекуващи само котки… или поставят купичките за храна и вода на своята котка върху желязна поставка, за да бъдат на нивото на очите и на домашните любимци да не им се налага да се навеждат, за да пият.
Някои хора купуват люкове за таван на автомобил. Други купуват скъпи грилове. А трети харчат парите си за скъпоценен домашен любимец. Дори Клементин да се смееше на такива безумия, тя се гордееше, че винаги е била момиче на котките. Докато не отиде в „Света Елизабет“ и не видя баща си толкова деликатно и красиво да храни всички котки там.
Тази гледка я накара да се почувства, сякаш някой бе издъл-бал тялото ѝ, беше откраднал всичките ѝ органи за себе си. Сякаш нейните собствени органи вече не ѝ принадлежаха. Същото чувство изпита и когато разбра, че Нико живее толкова близо до мястото, където тя се бе преместила във Вирджиния. Или, когато той каза, че всичко в живота е вече решено. Или когато прочете, че той е бил почти на нейната възраст, когато е получил първия си психотичен пристъп.
Разбира се, рече си тя, това не означава нищо. Животът е пълен със странни съвпадения.
Но това все пак беше баща ѝ… баща ѝ; живееше близо до нея… и толкова си приличаха… някак си обичаше съвсем същите нещо, които и тя обичаше толкова много. След всичко друго, изгубила в живота си… работата като диджей… работата в рекламата… дори и майка си… на Клементин вероятно вече ѝ се полагаше и да спечели. Плюс това той все пак ѝ беше баща. Как е възможно да нямат някаква емоционална връзка?
И това нещо Бийчър, също загубил баща си, разбираше по-добре от всеки друг. Да, срещата с Нико бе най-трудното, което Клементин беше правила, но подобно на всеки сирак, тя не търсеше баща си, за да научи повече за него. Тя го търсеше, за да научи повече за себе си.
С натискането на един бутон лаптопът върна Клементин към живот и тя се облегна на канапето с Паркър в скута си и лаптопа до нея.
— Знам, знам — прошепна тя на Паркър.
Това определено нямаше да е добре за нея. И най-лошото беше, че болката само щеше да се влошава, знаеше го.
При желание, разбира се, имаше начин да спре. Беше толкова лесно да спре. Беше достатъчно просто да затвори лаптопа. Да го захлопне, да си легне и да си припомня онези мигове на препотвърждаващата целувка на Бийчър.
Дори след като пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата и тя натисна „Ентер“, всичко, което трябваше да направи, беше да затвори очи.
А коя беше най-тъжната истина от всички? Че тя не искаше…
На монитора видеото от Ютюб бавно се зареди и тръгна. Клементин се приведе към компютъра и обви ръце около Паркър. Притисна котарака по-силно, когато мъжът с усмивка на голям политик излезе на пистата на НАСКАР, а черното му яке се издуваше като балон.
В десния край на екрана човек в жълт гащеризон влезе в кадър и вдигна пистолет.
И както толкова много пъти преди, Клементин почувства стомахът ѝ да се свива, докато гледаше как баща ѝ се опитва да убие президента.
Глава 54
— Знам за Кръга Кулпър — казвам на Далас. — Били са група цивилни шпиони на Джордж Вашингтон. Криели са съобщения… останали в тайна… и от това, което знам, смятам, че са се подвизавали наоколо достатъчно дълго, за да имат пръст в Гетисбърг, Първата световна война, дори някак си и в Хирошима.
— Откъде знаеш за последното? — притиска ме Далас.
— Да не мислиш, че си единственият запален по историята в сградата? Всички имаме достъп до едни и същи фондове. Щом открихме името Дъстин Гирич…
— Гирич. Добре. Добре, стигнал си по-далеч, отколкото мислехме — промърморва той почти на себе си. — Но не си прав за едно, Бийчър: от Гетисбърг до Хирошима и каквото и да е друго — Кръгът Кулпър никога не е имал пръст в тези събития. Напълно грешиш за мисията му.
— Но сме прави за останалото, нали? Кръгът Кулпър, основан от Джордж Вашингтон, все още съществува.
Наведен напред на кожения диван, Далас дъвче с горните си два зъба редките косми на брадата си под долната устна. Прави така и когато нашият шеф го хока, задето изостава с бройката отговори на писма и имейли от изследователи. И това е и първият признак, че макар да отговаря охотно на някои от въпросите ми, не желае да отговаря на всички.