Орландо. Говори, разбира се, за Орландо. Но да използва за него тази дума. Убийство.
— Не е получил сърдечен удар, нали? — питам, макар вече да знам отговора.
Далас отново замълчава. За разлика от последния път не гледа нагоре.
— Далас, ако можеш да го потвърдиш, трябва да ми кажеш — настоявам аз. — Аутопсията е била днес. Ако имаш резултатите…
— Излишно е аз да ти казвам каквото и да било — празнотата в гласа Далас отеква по-осезателно от удар на таран в гърдите ми. — Утре сигурно ще пуснат първите токсикологични доклади, но ти знаеш какви са резултатите. Точно както знаеш, че на това ниво нищо и никога не е просто нещастен случай.
Таранът се стоварва върху мен с цялата си тежест и едва не падам назад.
— Само не забравяй, Бийчър: когато Водопроводчиците на Никсън са започнали, те също са на страната на добрите и помагат на Белия дом да защити секретни документи.
Далас почуква с пръст като кълвач по малкия прозорец на снимката на Белия дом.
— Абсолютната власт не развращава абсолютно, но те принуждава да правиш неща, за които си се заклел, че няма да правиш никога. Особено когато се опитваш да се задържиш в нея.
Кимам повече на себе си, защото знам колко е прав, но…
— Това все още не обяснява защо ви трябвам аз.
— Ти шегуваш ли се? Не си ли виждал графика?
— Какъв график?
— За утре. Връща се за още едно посещение за четене. — Забелязал объркването по лицето ми, Далас обяснява: — От Белия дом поискаха лично теб. Ти си си човекът, Бийчър. Когато президентът Уолъс се върне в Архива утре, когато остане вътре в онова ПСИД, те искат ти да бъдеш един от персонала му.
Глава 55
Бяха само шест секунди.
Шест секунди от клип.
Шест секунди на Ютюб.
Но за Клементин, която все още седеше сгушена на дивана, все още притискаше котарака в прегръдката си, все още се взираше с уморени очи в екрана на лаптопа, те бяха най-важните шест секунди от цялото видео.
Вече знаеше точно къде да кликне с мишката върху лентата, та малкото сиво кръгче да прескочи обратно към минута 1,05 на видеото. В 1,02 Нико за първи път вдига пистолета, който всъщност се вижда, преди да се появи самият той. В 1,03 излиза на половин стъпка от тълпата пилоти от НАСКАР, но се забелязва само ръкавът на гащеризона му — голямо жълто петно, от което рикошира яркото слънце. В 1,04 се вижда целият жълт гащеризон. Вече се движи. Но едва в минута 1,05 за първи път се вижда ясно цялото лице на Нико.
Гледката трае шест секунди.
Шест секунди главата на Нико е извита надясно към камерата.
Шест секунди Нико е спокоен и дори се усмихва.
Шест спокойни секунди… преди стрелбата, крясъците и хаоса… в които бащата на Клементин не прилича на чудовище. Изглежда овладян. Уверен. Изглежда щастлив. И няма съмнение… дори тя вижда как устните му се разтягат, разкривайки усмивка… а изражението му е съвсем същото. Това беше единствената лъжа, която Бийчър ѝ беше казал. Но тя знаеше истината. Изглеждаше точно като баща си.
„Пук, пук, пук“, изхълцват изстрелите в минута 1,12.
Ала дотогава Клементин вече е цъкнала с мишката, връщайки малкото сиво кръгче обратно, преди хаосът да започне.
Правеше го от доста време, гледаше нескончаемо все тези шест секунди. Не беше здравословно. Знаеше го.
С надежда да превключи на нещо друго посегна към телефона и набра номера на Бийчър. Независимо от дългия път на връщане трябваше да се е прибрал досега.
Вдигна апарата до ухото си, чу няколко позвънявания, а след това гласовата поща. Набра пак. Отново гласова поща.
Не се замисли много, но във всеки случай доста повече, отколкото за целувката им.
Знаеше, че Бийчър я носи в себе си.
Установяваше обаче с колко изненади е пълен все още той.
Вероятно просто е заспал, реши тя, кликна пак, видеото започна отново, а тя продължи да гледа, за да види колко много прилича на баща си.
— Знам, обещах — погали тя котарака си. — Това ще е последният път.
Глава 56
— Сложи леда на брадичката си — посъветва го Далас.
— Нямам нужда от лед — отвръщам, макар да знам, че имам.
Брадичката ми гори. Но то е нищо в сравнение с онова, което се задава. От жилищната сграда, която всъщност не е жилищна сграда, разтварям леко завесата и поглеждам навън към бездомника, който не е бездомник, отказвайки да се изправя лице в лице с моя колега от службата, който, както сега разбирам, е много повече от просто колега от службата.