— Бийчър, добре е, че Уолъс е поискал точно теб.
— Да, в това има смисъл. Всъщност абсолютно очевидно е защо искате да ме заключат с най-могъщия човек в света в непроницаема бронирана кутия без никакви свидетели или нещо, което да ме защити. Просто перфектна идея.
— Според нас той ще ти предложи сделка — проговаря той най-накрая.
— Кой? Президентът?
— Защо иначе ще пита за теб, Бийчър? Ти държиш нещо, предназначено за него. Затова, въпреки смъртта на Орландо, въпреки че ФБР и Сикрет Сървис душат около стаята, Уолъс се връща на местопрестъплението и пожелава лично ти да бъдеш там. Сам. В неговото ПСИД. При повечко късмет, когато вратата се захлопне и магнитните брави изщракат, той ще започне да говори.
— Да, или ще ме остави там точно като Орландо.
Далас поклаща глава.
— Бъди реалист. Президентите не си цапат ръцете така. Те просто дават заповедите. А понякога дори няма нужда да го правят.
Произнася думите по особен начин.
— Ти не мислиш, че Уолъс има пръст в това? — питам.
— Не, мисля, че до голяма степен има пръст, но ти продъл-жаваш да забравяш друго: в стола си намерил не е просто книга. То е комуникация, а за комуникацията са нужни двама души.
— От президента за един от неговите Водопроводчици.
— Не просто един от неговите Водопроводчици — поправя ме Далас. — А един от неговите Водопроводчици, който работи в нашата сграда. Това е ключът, Бийчър. Който и да е направил това с Орландо… той е можел да скрие книгата в този стол… има достъп до ПСИД… значи трябва да е някой от персонала или, най-малкото, някой с достъп до тази стая.
— За да бъда честен, мислех си за теб.
— Аз? — изненадва се Далас. — Защо да съм аз?
— Не знам. Когато те видях в коридора… когато беше с Рина. После, когато Гирич се върна в сградата, ти беше последният човек в зала „Справки“.
— Първо, не бях с Рина. Слязохме от асансьора по едно и също време. Второ, спрях в „Справки“ за две минути, и то само защото се опитвах да те намеря.
Виждам как ме гледа Далас.
— Май си мислиш за някого другиго.
— Така е — признава той. — Но искам да бъдеш честен със себе си, Бийчър. Всъщност колко добре познаваш Тот?
Глава 57
— Не, няма начин — гневя се аз. — Тот никога не би го направил.
— Така казваш, но все още пренебрегваш трудните въпроси — продължава Далас.
— Какви трудни въпроси? Дали Тот е убиец? Не е.
— Тогава защо е винаги наоколо? Защо ти помага толкова много? Защо изведнъж ти дава колата си, зарязва всичко, върху което работи, и се държи, сякаш…
— …сякаш е въпрос на живот и смърт? Защото е въпрос на живот и смърт! Моят живот! Моята смърт! Не е ли редно един приятел да реагира точно така?
— Трябва да внимаваш много. Сигурен ли си, че ти е приятел?
— Той е мой приятел!
— Тогава как така, щом го смятат за господар на всички архиви, не е приел нито едно повишение за близо петдесет години? Нещо не ти ли намирисва? Всеки друг на неговото ниво върви нагоре към по-големи и по-добри неща, а Тот, кой знае защо, продължава да се спотайва в малкото си царство сред стелажите.
— Но нали точно затова той не би могъл да бъде Водопроводчик на Уолъс? Нали групата на Уолъс била нова. А Тот е тук от цяла вечност.
— Ето защо е толкова перфектно прикритие, да бъде за Уолъс просто още едно лице в тълпата.
— И защо да е толкова по-различно от онова, което правите с Кръга Кулпър?
— Това, което правя, Бийчър, е да реагирам на спешна ситуация, като идвам направо при теб и ти казвам какво всъщност се случва. Че Тот…
— Не знаеш дали е Тот. А дори и да беше, няма никакъв смисъл. Ако наистина иска кожата ми, защо ще ми помага толкова много?
— Навярно, за да спечели доверието ти… вероятно, за да те държи подръка и така да разполага с подходяща изкупителна жертва. Нямам представа. Но явно определено иска да спечели доверието ти, да те държи по-близо до себе си, пък и е последният човек, обадил се на Орландо преди смъртта му. Затова, ако някой като него ти заеме колата си, признавам: доста добро обяснение е защо изведнъж се оказва, че те следи с такси.
Изкушен съм да споря или дори да го попитам откъде знае, че Тот се е обаждал на Орландо, но умът ми е твърде зает да си тананика „Острови на течението“. Мобилният телефон на Тот и, както Клеми отбеляза, обаждането, което ни изпрати да търчим към „Справки“ точно в момента, когато Дъстин Гирич се е измъквал от сградата.
— Време е да започнеш да си задаваш трудните въпроси, Бийчър… за Тот или за когото и да е друг. Ако те работят в нашата сграда, не би трябвало да си шушукаш с тях.