Прав е. Определено има право. Остава само един проблем.
— Това не означава, че в таксито е бил Тот — инатя се аз. — Може да бил всеки. Защо да не е била Рина?
— Не допускам да е била Рина.
— Защо?
— Просто така мисля, защо не? Ти не мислиш, че е Тот. Аз не мисля, че е Рина — едва повишава глас, но определено го повишава.
Почесва се отстрани по наболата брада, а аз си отбелязвам наум болното място.
— Ами Хазей? — питам.
— От сигурността ли?
— Именно той се обади по радиостанцията на Орландо в ПСИД. А сега губи твърде много от времето си да дебне навсякъде, където се оказвам аз.
Далас обмисля думите ми за момент.
— Може би.
— Може би? — реагирам аз. — Разполагаш с двестагодишна шпионска мрежа, говореща в ухото ти, и не успяват да измислят нищо по-добро? Може би?
Преди да успее да ми отвърне, отеква силно изтрещяване от ауспух. Зад завесите облаче черен дим показва източника: градски автобус, който тъкмо тръгва от автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Но реакцията на Далас ме хваща неподготвен. Лицето му пребелява. Взира се в тъмнината. Изведнъж си спомням, че автобусите във Вашингтон не се движат след полунощ. А вече минава един часът.
— Бийчър, трябва да си вървим.
— Чакай. Аз ли съм… Кой беше в онзи автобус?
Той не отговаря.
— Кажи ми какъв е този автобус, Далас. Мислиш, че някой ни шпионира от него ли?
Той дърпа завесите, после проверява дали са плътно спуснати. За първи път го виждам уплашен.
— Ние също бихме искали да получим книгата.
— Какво? — учудвам се аз.
— Книгата. Речникът — обяснява Далас.
Тонът му е настоятелен. Сякаш животът му зависи от това.
— Трябва да знаем какво пише в речника.
Слага ръка на рамото ми и ме побутва към вратата. Не помръдвам.
— Не го прави — предупреждавам.
— Какво?
— Не ме притискай с надеждата да ти го дам от страх.
— Опитвам се да те изиграя? Така ли мислиш?
— Не се обиждай, но току-що не ми ли изнесе лекция как всеки човек в нашата сграда вече ме е прецакал?
Старае се да се овладее, забелязвам обаче как хвърля погледи към спуснатите завеси. Времето изтича.
— А ако ти дам доказателство, че можеш да ни се довериш?
— Зависи колко убедително е доказателството.
— Става ли? — добавя той, ала осъзнавам, че вече не говори с мен.
Далас кима, реагира на думите в слушалката и без да губи време, се отправя към гардероба; изважда нещо от чанта за лаптоп, пъхната там, далеч от чужди погледи.
С едно движение на китката го хвърля като фризби право към мен. Улавям го, но пластмасовата кутия се забива в гърдите ми.
Видеокасета.
На оранжевия стикер върху нея пише: 12E1.
Това е стаята… ПСИД… Това ли е… Това ли е видеокасетата, която Орландо взе, когато ние…
— Откъде я имаш? — интересувам се аз.
Той поклаща глава.
— Това е твоята карта „Излизане от затвора“, Бийчър. Знаеш ли какво щеше да стане, ако Уолъс или някой от неговите Водопроводчици те бяха видели на тази касета?
Няма нужда да продължава. Все още чувам Орландо: „Ако президентът намери тази видеокасета, ще обяви война… на нас“. Войната явно е започнала. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да отвърна на удара.
Вадя от задния си джоб сгънат лист хартия и му го подавам. Далас го разгръща и оглежда написаното.
— Това е фотокопие — констатира той. — Къде е оригиналът? Къде е книгата?
Този път аз поклащам глава.
— Скрил си го в Архива, нали? — досеща се той.
Продължавам да мълча.
— Добре. Браво. Най-накрая използваш главата си. — И препрочита проявената бележка, която намерихме в речника:
16 февруари
26 години са дълго време да запазиш тайната
Напиши отговор: NC 38.548.19 или WU 773.427
— Знаеш ли, че това не са…
— Знаем, че не са сигнатури… — съгласявам се. — Но нататък се запънахме…
Той се взира в бележката още няколко секунди.
— Невероятно — прошепва на себе си. — А мастилото зелено ли беше, когато го открихте?
— Яркозелено… ново, възможно най-прясно. Които и да са тези Водопроводчици, те харесват вашата формула.
Кима, определено раздразнен, защото още някой използва фокусите на Кръга Кулпър.
— Откъде разбрахте, че трябва да търсите невидимо мастило? — любопитства Далас. — Тот ли ви каза?
— Друг ни подсказа.
— Кой?
— Ти водиш ли ме при вашия лидер? — Соча към слушалката му. — Е, тогава и аз няма да те заведа при моя — добавям и отново осъзнавам колко ценен съвет ни даде Нико и как дори нямаше да знаем за невидимото мастило без него.