— И така, какво ще правя сега? — питам, когато той мушва фотокопието в куфарчето си. — Как да ти съобщя какво става с президента? Ще те намеря просто на работа или трябва да се обадя на някакъв таен номер?
— Таен номер?
— Нали знаеш, ако нещо се обърка.
— Това не ти е Боен клуб — напомня Далас.
Изважда портфейл от задния си джоб, отваря го и ми подава опаковка лейкопласт.
— Какво е това?
— Лейкопласт.
— Виждам, че е лейкопласт. Но какво е? Предавател? Микрофон?
— Лейкопласт — повтаря той. — И ако има спешен случай, ако имаш нужда от помощ, залепи този лейкопласт върху гърба на стола си в службата. Не бягай, не се обаждай… не пращай имейли… нищо, което може да бъде засечено. Залепваш лейкопласта и се отправяш към тоалетната в дъното на нашия коридор. Ще получиш помощ, кълна ти се.
— Но преди малко каза… че животът ми вече е свършен.
— Бийчър, историята не е написана, знаеш, и докато не бъде записана, затова…
— Може ли да спреш да ме обиждаш, Далас. Наясно съм какво се случва, когато някой се сблъска с действащ президент. Дори и да оцелея, няма да оцелея, нали?
Той ме изучава и отново дъвче косми от брадата си.
— Бийчър, помниш ли конференцията на лудите учени, организирана от правителството миналата година?
— Отново ме обиждаш. Мразя речите в съблекалнята.
— Това не е реч в съблекалнята. Това е факт. Миналата година армията свика конференция на лудите учени и събра най-радикалните мислители, за да прогнозират най-опасните заплахи до 2030 година. Сещаш ли се коя заплаха поставиха под номер едно? Разрушителните и подривни възможности на малка група. От това се тревожат най-много… не от друга държава с атомна бомба… те са ужасени от малка група, посветена на своята цел. А ние сме такива, Бийчър. Кръгът Кулпър винаги е бил такъв. Сега знам, че се притесняваш срещу кого си се изправил. Но Президентството винаги ще бъде по-голямо от отделния президент. Чуваш ли? Патриоти са основали тази страна и патриоти все още я защитават. Затова ми позволи да ти обещая едно: не ми пука дали шейсет и осем милиона души са гласували за него. Орсън Уолъс никога не е виждал нещата като нас.
Далас застава пред вратата с ръка на горната брава. Не я отваря, преди да се увери, че съм схванал идеята.
— Всъщност беше добра реч в съблекалнята — заключавам аз.
— Такава ни е работата, Бийчър. Пожарникарят тренира за пожар. Това е нашият пожар. — И завърта рязко първата от трите ключалки. — Помогни ни да открием Водопроводчиците и всички ние ще разберем кой причини това на Орландо.
— Мога ли да задам един последен въпрос?
— Вече зададе петдесет въпроса… сега трябва да се притесняваш само дали ще се наспиш добре и ще си подготвиш най-добрата физиономия за покер. Предстои ти закуска с президента на Съединените щати.
Вратата се отваря и тръгваме по застлана с мокет стълба надолу към задния вход на сградата. Знам обаче, че е прав само отчасти. Преди срещата ми на закуска с президента трябва да свърша още нещо.
Глава 58
Паркирам на неговото място, натискам два пъти клаксона и се приготвям за най-лошото. Вече е близо седем часът на следващата сутрин. Но закъснението е най-малкият ми проблем.
Вратата на къщата му се отваря, а от брадата, с която Тот напомня на Мерлин, не помръдва дори косъмче. Палтото му в десен рибена кост е напълно закопчано. Иска да разбера, че е чакал. С неудобство.
— Махай се от колата ми — изръмжава, накуцвайки гневно през последните няколко петна сняг по пътеката към входната му врата.
— Съжалявам, трябваше, знам… — започвам да се прехвърлям от шофьорското място на пътническото.
— Не. Вън! — Отваря вратата откъм водача и ме издърпва на паркинга.
Дори не ме поглежда, когато се измъквам покрай него.
— Кажи ми, че не си спал с нея — изстрелва, докато се настанява зад волана.
— Не съм — поемам си дъх. — Не че е твоя работа.
Той поглежда нагоре. Очите му са зачервени. Като моите. Стоял е до късно.
— Бийчър…
— Съжалявам… не биваше да се поддавам.
— Спри да говориш, Бийчър.
Млъквам.
— Сега чуй какво ще ти кажа. — Тот стиска волана, сякаш го души. — Момичетата като Клементин… те изглеждат мили, но често са по-манипулативни от песен на Джеймс Тайлър. Те, разбира се, ще те успокоят и ще те омайват, но в същината си, истинската цел на цялото проклето нещо е да те прекарат.
— Това е ужасна аналогия.