Погледът му се втвърдява:
— Какво е станало с лицето ти… с брадичката ти?
— Тухлени стъпала. Пред дома на Клементин има тухлени стъпала. Подхлъзнах се и паднах. По лице.
Той ме гледа мълчаливо.
— Бил си в лош квартал. Сигурен ли си, че няма нищо друго?
— Откъде знаеш?
— Моля?
— За квартала. Откъде знаеш, че е лош?
— Проучих — отвръща без колебание. — Какво друго можех да направя, докато седях в кабинета си и те чаках?
Порив на студения вятър вдига вихрушка от останалия сняг пред автомобила му. Не му обръщам внимание, погледът ми е прикован в Тот.
— Благодаря, задето поне си заредил колата с бензин — добавя той.
Кимам, въпреки че не съм аз. Забравих за бензина. Явно са от Кръга Кулпър. Все още не съм сигурен дали им вярвам, но ако погледнем резултатите, включително и видеозаписа, на тях дължа най-малко две неща. И независимо какво очакват в замяна… независимо какво всъщност се крие в този речник… едно е ясно: единственият начин да стигна до истината за Орландо и да спася собствения си задник е да разбера истината за Кръга Кулпър и враговете им, тези така наречени Водопроводчици.
— Няма ли да се качиш в колата, Бийчър? — пита Тот.
Докато обикалям към страната на пътника, забелязвам червенокоса жена да разхожда малък кафяв дакел. Работата е там, че изглежда точно като кучето, което мъж с кариран шал разхождаше пред къщата ми вчера. И все пак… невъзможно е да е същото куче.
— Хайде, вече закъсняхме достатъчно.
Тупвам на седалката до него, Тот натиска педала и профучава покрай тях, без да ги погледне.
Аз ги наблюдавам в огледалото за обратно виждане, докато не изчезват от поглед.
С едно завъртане на копчето Тот пуска радиото на любимата си станция за кънтри музика. Ако Далас е прав и Тот е от Водопроводчиците, макар да съм абсолютно убеден, че не е, този е моментът да се опита да спечели доверието ми, като ми предложи още малко полезни съвети.
— Е, познай какво друго открих снощи, докато те чаках? — пита Тот, когато се включваме в сутрешния трафик по Роквил Пайк.
Вади от джоба си свое фотокопие на съобщението в речника:
— Приготви се да ми благодариш, Бийчър. Мисля, че знам какво се е случило на шестнайсети февруари.
Глава 59
— Знаете кой ще ви посрещне тази сутрин, нали? — попита младият помощник на президента, двайсет и седем годишно хлапе със сресана на безупречен път кестенява коса.
Седналият на задната седалка в бронираната лимузина президент Уолъс не си направи труда да отговори.
Отвън се чу силно прещракване, сякаш отключваха затворническа килия. През зеленото бронирано стъкло на кадилака президентът гледаше как агент на Сикрет Сървис в костюм и с вратовръзка натиска малък предпазен бутон под дръжката, за да отвори отвън подсилената със стомана врата.
Както Уолъс знаеше, при всяко посещение на събитие най-напред неизменно виждаше някой супер ВИП с достатъчно хъс да поеме задълженията на посрещащ. Ала в този случай при открехването на вратата видя едра жена в морскосиня рокля и разбра кой го посреща.
— Закъсня — излая сестра му Мини.
— Винаги закъснявам. Това ми осигурява възможността да вляза тържествено — отвърна Уолъс, като бързо си припомни защо трябваше да откаже да присъства.
Мини пусна най-голямата полуусмивка, на която беше способна след инсулта, а после, както правеха и монахините в старото им училище, почука с бастуна си с глава на фламинго по лъснатите обувки на брат си.
— Хайде, хората ни чакат.
На президента не му отне много време да извърви с голямата си крачка пътя покрай тълпите от агенти до товарната рампа към задния вход на „Кепитъл Хилтън“. Само на няколко стъпки зад него Уолъс чуваше потропването на бастуна на Мини по напукания бетонен коридор — куцукайки, тя се мъчеше да не изостава. Отдавна не бяха вървели заедно. Забави ход, но познаваше сестра си прекалено добре. Дори и без накуцване тя вечно се опитваше да не изостава.
— Казаха ли ти да благодариш на Себастиан? — попита Мини брат си.
— Той знае за Себастиан — намеси се младият помощник, едва на половин крачка зад тях.
— А Рос? Трябва ти голяма сделка. С него съм разговаряла. Рос е босът.
— Той знае и за Рос — пак се обади помощникът, докато ги обгръщеше облак от ухание на пресни кроасани.
Преминаха през летящите врати и последваха агентите по обичайния си път. Президентите не пристигат през парадния вход. Те пристигат през хотелските кухни.
— Моля те само… накарай го да се чувства важен — помоли Мини.