— Значи си видял историята? За Ейтбол?
Кимам. И без да разполагам с неговия опит, не беше трудно да се справя. Когато става въпрос да разбереш какво се е случило на 16 февруари преди двайсет и шест години, се нуждаеш всичко на всичко от вестник от следващия ден: 17 февруари.
Преди двайсет и шест години президентът Орсън Уолъс е бил студент последна година в университета на Мичиган.
— Пресметнал си, нали? — пита Тот.
— Какво? Че шестнайсети февруари е било събота?
В такива моменти обикновено виждам усмивката на Тот да се плъзва зад брадата му. Сега обаче я няма, макар да знам, че съботата е откритие и за него. Днес почти всеки американец е чувал историята как Уолъс използвал всеки уикенд да се прибере вкъщи, за да нагледа майка си и болната си сестра, страдаща от синдрома на Търнър. Та ако младият Уолъс е бил у дома в Охайо…
Нуждаех се само от цифровизирания архив на кливландския вестник „Плейн дилър“. Търсих по всяка ключова дума, която успях да се сетя, включително имената на членовете на семейството. В нито една публикация на 17 февруари нямаше нито ред за Уолъс. И само в една-единствена се споменаваше родния му град — Джърни, Охайо:
Местен жител изчезва
Извадих от вътрешния джоб на сакото си разпечатания материал, погребан на задните страници на вестника. Точно като Орландо. Според информацията двайсет и три годишен мъж на име Грифин Андерсън изчезнал предната вечер, като за последно го видели да се качва доброволно в черен „Додж Дипломат“ заедно с още двама двайсетгодишни. И тримата имали татуировки на черна топка № 8 от вътрешната страна на предмишниците… По този знак полицията разпознала членове на кливландска банда, известна като „Корона кингс“.
— И това ли е всичко, което намери? — предизвиква ме Тот.
— Имаше ли нещо друго за намиране?
— Кажи ми най-напред, защо ме изпитваш?
— За какво говориш?
— Това, което направи току-що… изпитваше ме, Бийчър. Дойде да ме вземеш, направил си същото проучване, но си замълча, за да видиш какво ще ти предложа.
Ако Тот беше на моята възраст, в този момент щях да му кажа, че не му вярвам, и да му налетя. Но той стига много по-далеч.
— Е, каква е оценката ми? — пита той. — Когато произнесох думата „Ейтбол“, издържах ли изпита?
— Тот, ако знаеш още нещо…
— Знам още нещо, разбира се, но също така знам, че именно аз ти казах да не вярваш на никого, включително и на мен. Затова не те виня. Но ако ще ме обиждаш, опитай да бъдеш по-деликатен следващия път.
— Просто изплюй камъчето: какво откри!
Пренебрегва изблика ми, за да се увери, че го разбирам правилно: без значение за колко добър се мисля, той все още е учителят. И все още е на моя страна.
— Става въпрос за татуировката „Топка № 8“, нали? — питам. — Щях да проверя…
— Няма къде другаде да провериш, освен ако случайно нямаш стар колега, който все още работи в кливландската полиция.
— Не разбирам.
— Ще разбереш — обещава Тот. — Особено когато чуеш кой се е оказал в първоначалния доклад на полицията преди двайсет и шест години.
Глава 61
Бръснарят познаваше хотела добре. Но докато се изкачваше по извитата стълба от фоайето на „Кепитъл Хилтън“ към втория етаж, не го напусна чувството на страх, което пълзеше по гърба му.
— Господине, мога ли да ви помогна? — попита минаващият хотелски служител с късо подстригана червена коса точно когато Лоран стъпи на последното стъпало.
Лоран беше нервен, но не и глупак. Знаеше, че когато президентът е в сградата, Сикрет Сървис преобличат агентите в хотелски униформи.
— Всичко е наред, благодаря — отвърна бръснарят.
— А знаете ли къде отивате? — поинтересува се хотелският служител.
Нямаше спор. Сикрет Сървис.
— Да. — Бръснарят се стараеше с всички сили да се владее, когато тръгна наляво и спокойно зави зад ъгъла към целта си, прекалено подходящо наречена Президентска бална зала.
— Добро утро! — пропя по-възрастна блондинка с домашно изрусена коса. — Добре дошъл на конференцията на „Кеъртейкърс“. Какво мога да направя за вас?
— Би трябвало да ме има в списъка. — Лоран рязко посочи малкото непотърсени баджове с имена, включително и онова, което използваше от няколко месеца насам. — Фамилията ми е Гирич.
— Ммм, нека потърся. — Жената запреглежда имената едно по едно, но и хвърляше бързи погледи към лицето му.
Лоран усети страхът да се впива по-дълбоко в гърба му. Не биваше да става така. Когато Орсън (познаваше президента Уолъс от детските му години и не можеше да го нарича другояче освен Орсън) се появи за първи път преди време… в онзи дъжд… Лоран просто се опита да постъпи правилно. А когато започна всичко във Вашингтон… когато за първи път се съгласи да помогне за Водопроводчиците, не беше много по-различно: да постъпи правилно… да служи на своя приятел… да служи на страната си.