— Сигурен ли си? Грифин е на двайсет и две, вече не е непълнолетен. Качва се доброволно в колата заедно с две момчета от бандата му. И подкарва към залеза — казва Тот, докато завиваме наляво по Конститюшън Авеню, а инерцията ме притиска към пътническата врата. — Престъпление? Къде виждаш престъпление?
— Добре. Къде е престъплението?
— В това е въпросът, Бийчър. Няма престъпление. Бащата на Грифин отива в редакцията на вестника. Моли полицаите да намерят сина му. Но ченгетата го смятат за млад човек, решил да се възползва от независимостта си. И приключват случая, предполагам, тайно зарадвани, че Грифин и неговите приятели с татуировки на топка номер осем са проблем на някого другиго.
— А сега, след всички тези години, делото се завръща. За втори път — къде е престъплението?
Тот сочи с брадата си към прочутата забележителност вляво от нас: спиращия дъха дом на президента Орсън Уолъс. Белият дом.
— Не ми казвай, че Уолъс има татуирана топка номер осем — продължавам.
— Не. Но мога да кажа, Уолъс е много далече от тези неща.
— Тогава какво те кара да мислиш, че е замесен?
Отминаваме Белия дом и се насочваме към нашата сграда. Едва тогава усмивката на Тот най-накрая се появява зад брадата му.
— Сега виждаш реалната стойност на архива. Историята не се пише от победителите… пише се от всеки, тя е мозайка от факти от противоречиви източници. Но изровиш ли веднъж оригинален и неоспорим документ под формата на стар полицейски доклад, подаден от две местни ченгета преди двайсет и шест години…
— Тот…
— Той им е дал информацията… единственият очевидец, който казал на ченгетата какво точно е видял.
— Президентът?
— Казах ти, Уолъс е много далече от всичко това.
Завиваме рязко надясно по Седма улица и се насочваме към гаража. Тот взема фотокопирания лист хартия и го хвърля в скута ми. Сега забелязвам за първи път името, написано на ръка отдолу.
— Той! Той е бил там!
Прочитам и препрочитам името.
— Стюарт Палмиоти?
— Личният лекар на Уолъс. — Тот натиска спирачки пред жълтата подсилена бариера на гаража точно когато охранителят поглежда към нас.
— Ето кой ни трябва: най-старият приятел на президента.
Глава 63
Гробището му напомняше за майка му. Не за нейната смърт.
Когато тя почина, беше вече над осемдесет. Е, искаше, естествено, още една-две години, но не особено. Винаги разправяше, че никога не е имала желание да се превръща в старица, затова, когато дойде времето да си отиде, тя си тръгна спокойно, без особена съпротива.
Не, гробището напомняше на д-р Палмиоти за майка му, когато бе по-млада… той също беше по-млад… дядо му умря и докато двама други роднини се мъчеха да удържат майка му, тя крещеше със зачервено от гняв лице, сълзи и сополи се стичаха под носа ѝ, защото от погребалното бюро бяха пропуснали да избръснат баща ѝ, преди да го положат в ковчега.
Палмиоти никога преди не беше виждал майка си да изпада в такава неописуема ярост. Не я видя и никога повече. Яростта ѝ беше запазена единствено за онези, които ощетяваха семейството ѝ.
Този урок Палмиоти нямаше да забрави никога.
Излезе в студеното утро и пое по гладко павираната хълмиста пътека в сърцето на гробището Оук Хил. Тъкмо тук бързо разбра, че то е нещо много повече от гробище.
Във всички градове има стари капитали. Във Вашингтон, окръг Колумбия, има стари капитали. Но има също и стара власт. И гробището Оук Хил, закътано в един от най-изисканите квартали на Джорджтаун и криещо двайсет и двата си акра меки зелени хълмове и пунктирани от обелиски редици гробове дълбоко в Рок Крийк Парк, беше добре известно, най-вече на тези, които трябваше да го знаят като място за вечен отдих на тази власт.
Основано през 1849 г., когато У. У. Коркоран дарил земята, купена от племенник на Джордж Вашингтон, Оук Хил приютяваше всеки — от Уили, сина на Ейбрахам Линкълн, до военния министър Едуин Стантън, държавния секретар Дийн Ачесън и издателя на „Вашингтон пост“ Филип Греъм. В продължение на години управата на гробището отказваше да приема „нови членове“, но търсенето нарасна дотолкова, че наскоро изградиха дълбоки крипти под главната пешеходна пътека, та новите могъщи фамилии на Вашингтон да могат да почиват рамо до рамо със старите.
„Добре дошли в гробището Оук Хил“, се четеше на дървената табела пред портата от ковано желязо, проектирана от Джеймс Ренуик, създал също замъка Смитсониън и катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк. Но онова, от което не можеше да се отърси Палмиоти, беше предупреждението в долната част на табелата: „Всеки, който влиза, го прави на свой риск“.